Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Виртуалната картина се разгъна край тях. Стояха заедно на балкона, а Фъргал се оглеждаше наоколо.

— Точно това не съм го виждал. При мен пейзажът беше различен. Наистина е страхотно, нали?

— Да — каза Мадж неохотно. — Фъргал, как може той да прави такива хубави неща? Предишната му симулация не беше толкова добра. Дали е крил от нас информация или наистина е открил нещо ново? Дали сред нас няма истински гений?

— В момента не е сред нас — заяви Фъргал, все още с поглед, отправен към смайващата гледка. — Но ако е гений, той просто опозорява името на другите гении по света. Откачалка… или може би просто асоциален тип. Имай предвид, че е опасен.

— Може би. Неприятно ми е да си призная — каза Мадж, оглеждайки пейзажа, — но ако той прави такива неща днес, независимо дали крие информация или не, ние наистина имаме какво да научим от него. И ако това е целта на групата…

Фъргал въздъхна и след малко каза:

— Не си единствената, която го казва.

Мадж „пусна“ виртуалното съобщение. Кухнята и вилата отново се появиха.

— Значи консенсусът по въпроса за изолацията се е пропукал — отбеляза Мадж. — А Роди вероятно точно това иска. — Тя поклати глава. — Фъргал, ако получи това, което иска, излиза, че победителят е той. А това не е хубаво, ако искаме да поправи поведението си.

Фъргал изглеждаше примирен.

— Значи мислиш, че някой може да му извади мозъка, да му продуха вентилите и да му затегне бурмите?

Мадж примига.

— Да му продуха вентилите…

— Да, стар лаф, свързан с колите — каза Фъргал. — Виждаш ли, вентилите…

— Няма значение, разбирам какво имаш предвид — прекъсна го Мадж — Фъргал, не знам. Но няма да му направим услуга, ако не удържим на думата си.

— Знам. Но Алън спомена…

— А, Алън — каза Мадж и вдигна вежди. — Той играе някаква игра с Роди… или поне си мисли, че е така.

— Мадж, знам, че умееш да преценяващ хората. Но имаш ли доказателства?

— Не — отвърна му тя и отпи от чая си, който отново беше изстинал. — Нямам.

— Тогава трябва да внимаваш какво говориш.

Мадж се намръщи.

— Внимавам. По дяволите, това тук е чудесно. — Тя побутна иконката с пръст. — Какво мислят другите?

— Двама от тях вече ходиха до Къщата за забавления. Сандър поне си призна пред мен.

Тя се замисли върху беглото споменаване на „новата Къща за забавления на Роди“ във виртуалното съобщение от Сандър. Но тогава това нищо не й говореше. — Кой друг?

— Кели. И двамата казват, че са направо смаяни. Че цялата планина е прорязана от тунели, галерии и пещери — вътре има замъци, големи градове и всякакви странни създания. Невероятно красива работа.

— Открито ли са я посетили или анонимно?

— Дегизирани, естествено.

Мадж кимна, но беше готова да се хване на бас, че по някакъв начин Роди е разбрал кои са въпреки маскировката и използването на други виртуални адреси.

— Трябва да призная, че не бих имала нищо против да надникна — каза тя.

Фъргал кимна.

— На човечето от другите също им се иска — каза той. — Искат цялата група да присъства на официалното откриване на Къщата на забавленията утре вечер. Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли?

— Цялата ли група отива?

— Все още не съм говорил с Чин и Мейрид лично — каза Фъргал, — но ми писаха и доколкото разбирам, те също имат желание да дойдат.

Мадж завъртя леко очи.

— Добре де, коя съм аз, че да попреча за постигането на консенсус?

Фъргал примигна. Май че иронията й го жегна по-силно, отколкото възнамеряваше Мадж.

— Там сигурно ще има хиляди посетители — каза Фъргал. — Изпратени са покани до всички ръководители на занимаващите се с виртуална симулация основни групи, освен това се публикува обща покана за групите, които работят без ръководители. Ще бъде голяма тарапана и мисля, че можем да се вмъкнем незабелязано.

Мадж имаше собствено мнение по въпроса. Същевременно съвестта й — тя реши, че това е именно гласът на нейната съвест — й зашепна: „Добре де, защо трябва да си толкова дребнава и да се държиш като параноичка? Ако Роди наистина е толкова талантлив, защо трябва да му пречиш да сподели опита и постиженията си с групата само защото е развалил собствения ти виртуален проект? Особено като виждаш колко много им се иска да видят какво е направил?“

Отговорът на зададения по този начин въпрос беше ясен.

„Проблемът ми е — примирено си каза Мадж, — че просто не мога да се сърдя толкова дълго на хората“. Искаше й се да прилича повече на брат си в това отношение. Рик можеше да се сърди, докато косата му побелее.