Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— … е най-важното нещо — завършиха те заедно фразата.

— Често го чувам — отбеляза Мадж. Не че виждаше Уинтърс толкова често във виртуалния или материалния свят, защото беше зает човек, но той не пропускаше да повтори тази максима винаги когато се срещаха.

— Хм — каза Уинтърс и се надигна от стола си. — Да. Остани си със здраве. Оценката ти по интегрално смятане е малко по-ниска от миналия срок.

Мадж примигна и хвърли на Уинтърс хладен поглед. Влошаването на оценките съвпадаше по време с най-усилената й работа върху виртуалната „Валкюра“.

— Не мисля, че ще имаме други подобни проблеми. Балансът може да се наруши, но в крайна сметка се възстановява.

Уинтърс кимна.

— Приятно ми е да го чуя. Все пак направи ми една услуга. Когато виртуалният ти самолет е отново готов да полети, съобщи ми. Нямам нищо против да видя как ще се вдигне… да чуя рева на двигателите му.

— Дадено — каза Мадж, странно развълнувана. Ревът на двигателите беше едно от нещата, които тя също обичаше.

— Разбрахме се, значи — каза Уинтърс. — Поздрави родителите си от мен. — Той отвори вратата и изчезна.

Мадж остана за момент неподвижна, после поклати глава. Такъв си беше този човек — в един миг е тук, после го няма, любезен, но сдържан. И по някакъв странен начин те оставя с чувството, че е трябвало да му кажеш десет, дори сто неща, но си пропуснал. Оставя те с чувството, че те оценяват — и с горещата надежда, че оценката е добра.

Чаят й беше изстинал. Мадж стана и се отправи към един от кухненските плотове. Пъхна чашата си в микровълновата фурна, за да го стопли, и докато чакаше, облегната на умивалника, наблюдаваше през кухненския прозорец птичките, които напразно чукаха по хранилката, поставена сред розовите храсти в задната градина. Майка й твърдо отказваше да се слагат там семена и трохички по това време на годината и непрекъснато мърмореше, че птичките трябва да ядат бръмбари. Гъсениците, които непрекъснато нападаха розите им, бяха проклятието на живота й, но тя не искаше да използва химикали, по-силни от течен сапун, защото се притесняваше да не замърси намиращата се близко до тях закусвалня. Мадж бе готова да отиде до местния развъдник и да купи някои хранещи се с гъсеници хищници, но майка й настояваше, че това е работа на птиците.

Микровълновата фурна прищрака, тя извади чашата и отново се настани на виртуалния стол. Оставаха й само няколко съобщения. Едното беше от Сандър, още една клюкарска бележка, пълна с оплаквания от Роди, нещо неясно, което бе чул за новата му стая за игри, и разсъждения върху новия виртуален проект, върху който работеше самият Сандър.

Другото беше от Роди, за новата му виртуална симулация. Мадж го „смачка“ и го изхвърли. Още едно съобщение от Роди, без текст, глас или образ, само с маркировката на файл, който, изглежда, бе свързан с мястото на някаква зала за игри. Мадж прочете адреса, но не й беше познат. Повдигна вежди. Във всеки случай, адресът не беше на стаята му за игри, който й беше известен. „Може да е някакъв тъп трик, за да ме накара да прочета оскърбителното му писмо“, помисли си тя, но после любопитството й надделя. След като внимателно сканира иконката за всичко, което й дойде наум — интересно, защо нямаше доверие в Роди — тя „разгъна“ иконката и даде команда за изписване на съдържанието й.

Кухнята и собственото й работно място, вилата, изчезнаха. Около Мадж се възцари почти пълен мрак, единственият източник, от който идваше съвсем слаба светлина, се намираше някъде зад нея. Тя протегна ръце към нещо, което се мержелееше пред погледа й. Приличаше на парапет — не, беше висока до кръста стена, направена от нещо твърдо и хладно, вероятно полиран камък. „Нищо интересно“, каза си тя и понечи да се извърне, за да види откъде идва светлината.

Над главата й се появи още един източник на светлина. Тя вдигна поглед и затаи дъх. Над нея се издигаше затъмнено от нещо слънце, невъобразимо близко и невъобразимо голямо, с огромни светлозлатисти протуберанси, които се устремяваха нагоре и после се спускаха обратно към невидимото звездно тяло. Тъмният кръг бе ограден с невероятно ярка корона, изпипана до последната подробност, и на Мадж й се стори, че чува във въздуха слабо съскане и пращене, както се получава при северното сияние. Невероятно…

След това тъмният кръг започна да се отмества наляво и на противоположната страна се появи ослепителен полумесец, който постепенно започна да нараства. Мадж примигна и инстинктивно бързо отмести погледа си от него. При слънчево затъмнение беше опасно да се гледа с невъоръжено око дори такава тясна ивица от слънцето. Но скоро стана ясно, че това не е обикновено затъмнение. Онова, което би трябвало да бъде плъзгащата се встрани от слънцето луна, всъщност не беше луна. Краят на тъмния кръг, преминаваш пред слънцето, постепенно загуби формата си. Пред слънцето вече не се виждаше никаква сфера. Онова, което Мадж бе взела за сфера, беше сферична черупка, по-точно половината от такава черупка, която се въртеше около слънцеподобното тяло. Невъзможно…