Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Мъфи… — каза Мадж. — Хайде, че ще се размрази.

Мъфин продължи да зяпа в хладилника.

— Ако не затвориш вратата, всичко ще изгние и ще се покрие с косми, а през нощта ще пропълзи до стаята ти и ще се скрие под леглото — опита се да я уплаши Мадж.

— Няма — отвърна Мъфин, усмихна се лукаво и затвори вратата на хладилника, очевидно омагьосана от този образ. Приближи се към масата и остави книгата си. — Пак гледаш в нищото.

— Преглеждам виртуалната си поща, Мъф — каза Мадж.

— Добре. Мадж, видях динозавър!

— Охо — Мадж отново отмести очи от намачканите иконки. — Какъв по-точно, миличко?

— Архипелагус — тя произнесе думата внимателно, сричка по сричка.

— Истински или измислен, Мъф?

Преди време Мадж беше показвала на сестра си книжка с динозаври и оттогава Мъфин непрекъснато приказваше за тях, сменяше имената им и ставаше все по-трудно да се разбере дали етимологията на Мъфиновите названия е истинска или внушена от митологията. Освен това изобщо не се знаеше дали нещата, които „виждаше“ Мъфин, са виртуални или реални. За дете на пет години беше трудно да прави такава разлика.

Мадж отдавна чуваше хората да спорят дали е разумно да се позволява на децата под седем години изобщо да влизат във виртуалното пространство. Според някои на тази възраст децата не могат да различават фантазията от реалността и твърде честата им връзка с виртуалния свят може да повлияе пагубно на способността им да правят тази разлика и в по-късна възраст. Други твърдяха, че колкото по-бързо научиш детето да различава реалността от виртуалността, толкова по-способно ще бъде то да оцелее във все по-виртуализиращия се свят. Мадж не беше сигурна коя от страните има право, но беше дълбоко убедена, че децата поначало са много по-умни, отколкото предполагаха и едните, и другите.

— Истински, разбира се — отвърна Мъфин и погледна Мадж така, все едно се съмняваше, че й хлопа дъската. — Всичко е истинско. — Тя издърпа най-близкия кухненски стол, покатери се на него, седна и отвори книгата, а лукавата усмивчица все още повдигаше ъгълчетата на устните й.

Мадж видя усмивката й и се запита дали не я будалка и до каква степен.

— Благодаря ви, госпожице Мъфалета — каза тя и се върна към пощата си.

Подхвърли още няколко смачкани образци от предполагаемите остроумия на Роди наляво заедно с няколко досадни реклами от онези, които започват по следния начин: „Ако вече сме ви изпратили подобно съобщение по погрешка, молим, информирайте ни и приемете извиненията ни“ или „За да ви заличим от списъка на кореспондентите ни, молим, изпратете съобщение с виртуална поща на следния адрес“. И в двата случая изпращането на отговор водеше до лавина от електронни боклуци от същия род, защото така проверяваха виртуалната ти поща. Имаше и две съобщения от членове на групата.

Едното от тях, което почти я накара да се разсмее на глас, беше от Алън. Предлагаше да й помогне да изчисти програмата си от вируси. Но Мадж не беше сигурна, че той ще се справи по-добре от нея с проблема, освен това се съмняваше и в мотивите за това предложение. Той и Роди бяха твърде близки. Не би се изненадала, ако това се окаже прикрит ход на Роди, за да провери как се справя с обезвирусяването.

„Дали не ставам параноичка“, запита се Мадж. „Но дори и параноиците имат истински врагове“, отговори сама на въпроса си тя и въздъхна.

Някой почука на лъскавата врата от неръждаема стомана на виртуалното работно пространство зад нея. Мадж извърна спокойно глава. Хората, за които бе дала инструкции да бъдат допускани в работното й пространство, не бяха много.

— Влез.

Вратата се отвори и се появи висок, тъмнокос мъж с широки рамене, облечен в джинси и карирана риза. Той непринудено се огледа наоколо. Джеймс Уинтърс! Веждите на Мадж отскочиха чак до линията на косата й. Тя остави чашата с чая, от който тъкмо бе отпила, и бързо преглътна.

— Господин Уинтърс — каза тя. — Здравейте, заповядайте.

— Не ставай. Посещението ми е неофициално — отвърна той.

Мадж се запита дали наистина е така. Обикновено хората, които отговаряха за връзките с обществеността на Мрежата, не правеха неофициални посещения. „Но този човек, каза си Мадж, ги прави“. Уинтърс проявяваше специален интерес към Изследователите от Мрежата, а Мадж влизаше в тази група. Вероятно воден от личен интерес, но също така и от алтруизъм — всяка организация за поддържане на реда се нуждае от надежден механизъм за „вливане на свежа кръв“, но в случая с Уинтърс, Мадж смяташе, че мотивите му са по-лични.