Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Седна на кухненската маса и отпи голяма глътка от чая си. Част от пощата бе пренебрегвала по-дълго от другата — най-вече съобщенията, изпратени й от останалите членове на Групата на седемте.

Една от причините за това беше, че изпитваше неудобство. Знаеше, че няма вина за разпадането на виртуално конструирания самолет, като се има предвид какво беше направил Роди, но въпреки това се чувстваше неловко. Беше се правила на по-компетентна, отколкото бе всъщност, а и онова, което Роди подигравателно каза за паролата й, макар и жестоко, беше вярно. Тя вече бе извлякла съответната поука, но сърцето й се свиваше всеки път, когато влизаше в стаята си за игра.

Тази сутрин отново трябваше да влезе в нея. Беше отлагала този момент цяла седмица, оправдавайки се с домашните си. Прозрачно извинение, което не би могло да заблуди никого. Улови се да върши неща, които обикновено не би правила: изми чиниите (собственоръчно, при което баща й сложи ръка на челото й, за да види дали няма температура), написа годишната си курсова работа, която трябваше да предаде чак след два месеца (по принцип Мадж притежаваше здравословната способност на всички млади хора да се мотаят до последния момент и да се захванат за работа само когато вече няма накъде да мърдат). Отби се дори в работната стая на майка си от задната страна на къщата — бърлога, затрупана с парчета текстил, шперплат, стиропор и други материали от настоящи и бъдещи творчески проекти — и бе предложила да й помогне, докато майка й се занимава с по-трудните детайли на къщата от тесто за меденки (най-трудно бе лепенето на стените с глазура от разбити със захар белтъци). Майка й хвърли един полусъчувствен, полупрезрителен поглед и я отпрати с фразата: „Качи се обратно на коня“.

Мадж много добре знаеше какво има предвид. Ако по време на езда конят те хвърли, трябва отново да се качиш на гърба му, и то не само за да не загубиш присъствие на духа. По-важно е, че ако не го направиш веднага, конят ще престане да те уважава. Понякога конете може и да са глупави, но са изключително упорити и ако веднъж им покажеш, че те е страх, те никога вече няма да те уважават.

Така че налагаше се „да се качи обратно на коня“ и да се върне към виртуалната симулация. Сега. Тя остави чашата си с въздишка, надигна се и се премести на виртуалния стол в края на масата. Според баща й столът беше истинско разточителство, но пък много полезен, по думите на майка й. Мадж бе склонна да се съгласи с нея, тъй като можеше да си седи в кухнята, да похапва намазана с масло препечена филийка (истинска) и същевременно да обработва пощата си (виртуална).

Включи се в Мрежата и свърза „всекидневната“ на личното си виртуално пространство паралелно с кухнята. На практика това означаваше, че просторното, псевдостаринно помещение — дело на въображението на баща й — с матовочерни плотове, масивно огнище, покрит с каменни плочи под и голяма, грубо издялана маса със старинна лавица за сушене на билки над нея сега се „опираше“ до виртуалната стая на Мадж с шкафове и мебели от неръждаема стомана, с чисто бели стени и висок като в катедрала таван, през подвижния покрив, на който се виждаше яркосиньото небе на един ясен зимен ден в Средиземноморието, видян от перспективата на пелопонеските острови.

Противопоставени по този начин, двете пространства изглеждаха странно. За да бъде по-интересно, Мадж ги бе слепила с широк изолирбанд. Преди няколко месеца баща и намина във виртуалната й стая, видя изолирбанда, но си излезе, без да каже нито дума, макар че рамената му потрепваха, като че едва се сдържаше да не се разплаче.

Тя си приготви още една чаша чай, седна на кухненската маса и започна да проверява натрупалите се съобщения едно по едно. Във въздуха около нея се носеха триизмерни иконки, всяка от които служеше за обозначение на отделно съобщение. Онези, които вече беше прегледала, бяха от лявата й страна, неотворените плуваха вдясно от нея. Някои от иконките вляво първоначално бяха с форма на куб или пирамида, придадена им от различните търговски или патентовани програми за виртуална поща, но сега приличаха на смачкани листове хартия, която чака да бъде хвърлена в кошчето за боклук. Мадж никога не бързаше да хвърля прочетените съобщения, дори и рекламите, защото не бе сигурна какво може да й дойде наум после. Макар че в конкретния случай сигурно щеше да ги хвърли.

Погледна към една купчина смачкани съобщения. Общото между тях бе адресът на виртуалната поща на Роди Лофисър.