Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Алън бе виждал този поглед и преди. Бе вариант на погледа, който Роди имаше понякога, когато не е нащрек, и Алън се чудеше дали той се появяваше на лицата на тези слуги като преднамерена „ирония“.

— Шефът ме очаква — каза Алън. — Никой ли не ви е казал да не се пулите? Разкарайте се от пътя ми!

Стражите го изгледаха мудно и след това още по-мудно отстъпиха назад и застанаха пред вратата. Алън бързо мина покрай тях, затаявайки дъх. Не бе подходящо да диша дълбоко, когато бе близо до слугите на Роди.

Алън влезе в мрака и се спря за момент, за да свикнат очите му с тъмнината. Всъщност вътре единствената светлина идваше от закачени по стените факли, а стените, общо взето, бяха далеч. Планината отвътре беше цялата куха.

Той тръгна през издълбаното, покрито с каменни плочи пространство. Виртуалното работно място на Роди бе Пещерата на планинския цар 11 11 „В пещерата на планинския цар“ е музикален етюд от „Пер Гинт“, най-популярното произведение на норвежкия композитор Едвард Григ. — Бел.прев. или най-малкото Григ би го възприел като такова, ако попаднеше в него. От всички страни се издигаха сиви, голи, каменни стени и навсякъде по огромния под от сталагмити многобройни събратя на пазачите пред вратата, които можеха да минат за генетично създадени китове орки, препускаха да изпълняват нарежданията на господаря си. Някои от тях имаха повече крака, отколкото им бяха нужни. Други, доста многозначително, имаха по-малко крака, сякаш някой бе откъснал крайниците им така, както отегчено и зло дете би отскубвало крилцата на мухите. На Алън не му допадаше явната демонстрация на жестокост. Това не бе хубаво. Избягваше да се изпречва пред погледите на тролите и орките, които продължаваха да се движат по пода, отблъсквайки се от него с ръце.

Алън се приближи към отдалечения край на пещерата, където в едно открито огнище гореше огън. Зад него, на огромен каменен трон, грубо издялан от голям сталагмит, седеше Роди. Той наблюдаваше Алън — не откъсна поглед от него, докато не прекоси разстоянието от около четвърт миля до трона.

Алън беше обръгнал на номера с втренчения поглед. Но когато се приближи, нещо друго го накара да застане нащрек. Роди правеше нещо с ръцете си, въртеше нещо в длани, ловко го подхвърляше. То падна в скута му и оттам на пода, отстрани на трона, където се превърна в заплетено ярко кълбо, подобно на запалено чиле размотана прежда.

Когато Алън приближи на по-малко от двадесет фута от трона, видя по-ясно с какво се занимава Роди. Оказа се, че това бе гигантска ДНК спирала, той я разплиташе от единия край, а от двете основни спираловидни нишки висяха напречните връзки от нуклеинова киселина.

Алън се учуди. Символиката във виртуалния свят бе много разнообразна, това бе една от очарователните му черти, но когато някой се занимаваше с толкова известен символ като ДНК, почти нямаше смисъл да я възприемаш като нещо друго. „Какво ли крои сега?“ — запита се Алън.

— Доста се забави — каза Роди и отмести втренчения си поглед от Алън надолу към „плетката“.

— Дойдох веднага щом можах. Задължения в училище…

— Чакай малко! Ти си им обещал, че няма да идваш тук.

— Да, така е, обаче няма начин те да разберат дали съм идвал или не.

— Тогава защо чака толкова дълго? — попита Роди и отново го погледна.

Лицето на Алън остана безизразно, не издаваше мислите му: нямаше нищо лошо в края на цялата история напрежението леко да се покачи. Идеята да накара Роди да се притесни за неговата лоялност му изглеждаше хитра.

Но Роди не изглеждаше притеснен… всъщност точно обратното. Бе спокоен. Бе подпрял краката се на каменна „възглавничка за колене“ и ловко подхвърляше усуканата спирала, с която се занимаваше. От време на време поглеждаше надолу към нея, сякаш премисляше дали да плете едно лице или две опаки.

— Виж, бях зает. Както можеш и сам да се досетиш, някои от нас имат живот и извън виртуалния — отговори Алън и погледна към камъните и забързаните орки.

— Това е загуба на време — каза Роди, завърши част от „плетката“ и започна да я премята в ръцете си бързо, сякаш търсеше определена част от дебело въже.

И преди Роди бе развивал пред Алън тази тема, но точно сега не му се искаше да я чуе отново. Ако продължаваше да се задълбочава в нея, Роди можеше да разстрои душевното си състояние. Алън нямаше представа какъв бе семейният му живот и не искаше да знае.

— Може би. Върху какво работиш?

— Това е част от следващата ми детска стая.