Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Мадж направи кисела физиономия и се приближи към къщата. Погледна я, а след това протегна ръка към един от капаците на прозорците — фино изработено захарно изделие от парчета марципан, които се опитваха да приличат на дървени летви — и отчупи парче от него.

Внезапно дръжката от сладник се завъртя и шоколадовата врата се отвори. Пред Мадж застана дребна възрастна жена с побеляла коса, с набръчкано, но приветливо лице, облечена с дълга сива пола, бяла блуза и черна жилетка.

— Кой си отхапва от моята къща? — попита тя.

— Отивай си, бабо!

— Какви са днешните деца! — възмути се тя и хлопна вратата.

Мадж въздъхна.

— Ти изобщо не знаеш какви са днешните деца — промълви тя и тръгна обратно през гората. Сред дърветата намери тенекиена кутия с надпис „Кухня“. Хвърли парчето марципан в нея и бавно тръгна обратно по пътеката към реалния свят. Там я чакаше огромна работа и беше най-добре още отсега да започне възстановяването на компютърната симулация.

Две седмици по-късно Алън Търстон вървеше през виртуален пейзаж в Мрежата. Бе заобиколен от мрачни, сиви равнини и неплодородни хълмове, а ветрове виеха над тях. Голяма буря се зараждаше над близките планини с остри върхове. Долините между тях бяха тъмни, с изключение на местата, залети със сива мъгла от струпаните облаци. Гледката навяваше на мисълта, че е сътворена от писател със слаба фантазия, страдащ от лошо храносмилане, или от автор, чиито многобройни зли герои се нуждаят от убежище.

Алън знаеше какво има вътре в планините. Усмихна се, когато тръгна към склона, водещ до подножието на най-високата, в края на планинската верига. „Ще е забавно“, помисли си той. „Горкият Роди…“

Смяташе, че е от онези, за които е създадена Мрежата. Прекарваше възможно най-кратко време в реалния свят. Естествено, ходеше на училище всеки ден. Щеше да се отърве от гимназията едва след година и половина. Разбира се, възможността да постъпи в колеж се задаваше на хоризонта като голям черен облак, но Алън вече обработваше родителите си във връзка с това. Те се оказаха глухи за твърденията му, че виртуалният свят е по-полезен за истинския живот, отколкото диплома от колежа. Майка му продължи да изтъква колко важно е по-нататъшното образование, а това почти го подлуди. След като не срещна разбиране от страна на родителите си, започна старателно да намалява шансовете си за колежа, като остави оценките си в училище да вървят по дяволите.

Това не го притесняваше много. Знаеше, че е умен, но за съжаление го знаеше и неговият училищен наставник. Нямаше начин да накара този човек да млъкне и да спре оплакванията му, нито пък можеше да завърши гимназията по-бързо, за да се отърве от него. Алън бе достатъчно интелигентен да не загуби още четири години, блъскайки главата си в друга стена от глупави преподаватели. Особено когато истинският свят — светът на работата, свободата и парите, бе ей там, още сега.

Убеден бе, че когато му се прииска да направи нещо, да започне работа или каквото и да е друго, нямаше да има проблеми. Вече бе доста добър във виртуалните симулации, а много компании наемаха такива специалисти. Можеше да си намери работа, когато поиска. Засега разполагаше с достатъчно пари — баща му все още му даваше издръжка заедно с ежеседмичните, а понякога и ежедневни лекции, целящи да вкарат Алън в правия път.

Следващата година по това време щяха да излязат оценките от матурата. Тогава родителите му щяха да разберат, че Алън няма да бъде приет в никой от колежите, които баща му смяташе за реномирани. Така този проблем щеше да отпадне. Скоро след това Алън щеше да се изнесе от дома си, да си намери работа, да преуспее и не след дълго да забогатее и всичко щеше да е наред.

Може би дори щеше да обмисли възможността да се присъедини към Мрежата. Имаше връзки там — красивата госпожица Рейчъл Халоран, която би му съдействала. Привличаше го мисълта да е част от най-мощната организация във виртуалния свят. Но въпреки силата и престижа, които произтичаха от приемането в Мрежата, той не бе сигурен, че това е за него. Притесняваше го мисълта, че ще трябва сам да си бъде началник. Трябваше първо да разбере дали ще може да се справи.

В истинския живот той щеше да мачка подчинените си, просто си го знаеше. С нетърпение очакваше да покаже на родителите си колко погрешна бе представата им за него. Но преди това трябваше да завърши гимназията. Така че имаше много време да се подготви за свободния си живот.