Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Междувременно не полагаше големи усилия. Всеки ден се появяваше в училище, сядаше на мястото си в съответния кабинет, изпълняваше част от определените задължения — само колкото искаше, а то обикновено не бе много. Алън и двама негови стари приятели наричаха това поведение Система за минимално определено унищожаване. Означаваше, че те се съобразяват само до определена степен с училищния правилник, така че да се унищожава само минимален брой от мозъчните им клетки, които бяха заети с друга, много по-полезни неща, като симулирането например.

Алън случайно попадна на Групата на седемте преди около година, докато обикаляше виртуалните дискусионни групи. Общодостъпни или с ограничен достъп, те бяха неразделна част от виртуалното пространство. Тогава групата все още се числеше към общодостъпните, но не остана такава за дълго. Общодостъпните дискусионни групи включваха хора, които искрено се интересуваха от обсъждания на първокласни виртуални симулации. Но включваха и много повече други, понякога стотици хиляди, които бяха в Мрежата само за да слушат и да наблюдават какво казват и правят останалите, без да съдействат с нищо. Освен това тези групи обхващаха и огромен брой досадни типове, побъркани на теми като кексове, изгорели електронни лампи, пукнати твърди тела и други подобни, които живееха само за да изразходват паметта на диска, да безпокоят или обиждат и да пречат нещо значимо да се направи.

Алън не бе човек, който да обръща внимание на случайни, добре формулирани обиди, не бе глупав да се остави да бъда уязвен. Но смяташе, че е пълна загуба на ценното му време да се занимава с хора, които предлагаха само неразумни фантазии и ругатни. На същото мнение са били и хората, създали Групата на седемте, преди той да се присъедини към тях. Те се съгласили групата им да стане с ограничен достъп — всеки плащаше месечна вноска, за да използва малко виртуално пространство за симулации, място, където можеха да разговарят и да конструират проекти, без половината от населението на земята да ги наблюдава и да прекъсва работата им.

Тези хора, седмина на брой, бяха образували групата. Алън познаваше един — Фъргал, и от него си изпроси покана за групата. Другите се впечатлиха от работата, с която се представи — виртуално пресъздаден парен локомотив, одобриха го и го допуснаха в групата.

Малко запъхтян, Алън спря в подножието на планината в края на веригата и погледна нагоре към отвесните, всяващи страх скали, които се издигаха над главата му. Откакто се бе присъединил към Групата на седемте, ставайки осмият й член, не се бе забавлявал много. Научил бе малко и бе научил останалите на много неща, но те никога не признаваха това. Не бяха толкова умна група, колкото си мислеха. Това ги правеше чувствителни към успехите на другите, а когато оплескваха работите си, като горката, глупава Мадж, бяха склонни да преиграват. Това не бе от значение. Те осигуряваха на Алън условия да се подготвя за работата, която той със сигурност щеше да си намери, когато реши да навлезе в истинския живот и да покаже на баща си, че не знае всичко, което трябваше да знае за трудовата борса.

Дотогава разполагаше с дребните развлечения в групата. Фъргал все още му бе приятел, въпреки че понякога Алън го улавяше да го гледа по начин, който не разбираше. Погледът му не бе напълно одобрителен. Всъщност на кого му е притрябвало неговото одобрение? „Но Роди правеше изключение“, помисли си Алън, той бе съвсем друга работа. Алън отново се изсмя и тръгна по склона, който водеше към най-тъмната част от долините между планините.

Той и Роди се бяха срещали само във виртуалното царство, както постъпваха много други хора, тъй като понякога истинското пътуване бе ужасно скъпо в сравнение с виртуалното. Имаше случай, при който разискванията в група за игри се превърнаха в състезания по викане… така, както винаги се случваше, когато Роди бе намесен. Алън бе попаднал във въпросния виртуален пейзаж — скалист склон, в подножието, на който се разиграваше битката при Термопилите. Бе видял как девет десети от хората, участващи в симулацията, крещяха на Роди, който предвождаше спартанците, нападнати от засада, преди да заемат позиции. Термопили се срути надолу в долината, предсмъртните стонове и викове бяха заглушени от разярените крясъци на играчите и на Роди, който не можеше да ги накара да разберат, че той просто им бе направил услуга.

Сцената бе толкова фантастична, че когато всички играчи я напуснаха и изоставиха Роди да прави каквото си иска сред труповете, Алън остана. Около пет минути след началото на разговора им осъзна, че пред него стоеше човек, животът, около който никога не бе скучен и монотонен. Признаваше, че Роди изглеждаше доста тъп: едър, но топчест за своите седемнадесет години, с недодялан външен вид, с неприветливо лице, на което само очите изглеждаха живи.