Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Докато Роди се усмихнеше — усмивката му караше хората да направят крачка назад или да се втренчат с удивление в нейната извивка, издаваща чисто и несъзнателно злорадство. Сякаш се усмихваше бебе, седнало във високо детско столче, което току-що е открило очарователния звук на чинията, когато я изпусне на земята и тя се счупи. И скоро бебето се научава да изпуска чинията „случайно“. Роди имаше същата усмивка, която се появяваше на лицето му в случаите, когато обмисляше някаква сложна задача, благодарение на която той щеше да изглежда добър, а някой друг — калпав. Но гениалността му бе в това, че можеше да постигне такива резултати без дори да ги планира предварително. За Алън това бе забавно и затова реши Роди винаги да му с подръка.

Това бе умен ход, защото Роди в никакъв случай не бе глупав. Със сигурност на него му липсваше това, което по-старите поколения наричаха „светски маниери“. Той не можеше да усвои такива, защото никой не оставаше с него за дълго. Самият Алън се бе ядосвал на Роди неведнъж, но поддържаше връзка с него за всеки случай… никога не се знае. Би могъл да му е от полза. Алън смяташе, че дарбата на Роди да изглежда като човек, планирал ужасна, противна постъпка, дори когато тя е била случайна, би могла да му е полезна някой ден. Някой ден, когато самият той измисли нещо лошо и се нуждае от някого, който да понесе последствията.

Алън стигна до върха на склона и се спря за малко. Оттам започваха стълбите — широко стълбище от гранит, издигащо се зигзагообразно нагоре по склона на планината, който някога е бил стена на ледников циркус. След като нормализира дишането си, той продължи да се изкачва, мислейки в коя посока да отклони Роди този път.

В края на краищата бе толкова лесно да подвежда Роди в една или друга посока. Никога не се усещаше, преди да е станало твърде късно. После викаше и крещеше, но не много, а накрая, с помощта на Алън, искрено се разкайваше. Роди знаеше, че няма много приятели, и се страхуваше да не изгуби единствения, който го търпеше толкова дълго време. Алън подозираше, че приятелството им бе нещо като рекорд за Роди.

Той се спря на първата площадка на стълбището и погледна към пътя, който бе извървял, към склона и към еднообразния, потискащ пейзаж наоколо. В едно Мадж бе права. Алън бе намекнал на Роди да й смачка фасона и Роди се бе погрижил за това. Вероятно бе отделил много повече време, отколкото Алън би отделил — методите му бяха по-изтънчени, но все пак бе забавно да види надутата малка никаквица в затруднение. Е, самата симулация бе наистина добра, но тя трябваше да се придържа към по-прости неща, докато не помъдрее. Алън бе готов да се обзаложи, че за известно време тя ще гледа да си кротува, докато той и Роди ще насочат вниманието си към някой от останалите, който има нужда от един или друг нагледен урок.

„Но този път нещата се развиха малко по-различно от очакванията ми“, помисли си Алън, когато стигна до втората площадка. Оставаше само една и тогава щеше да види тромавите фигури на стражите, стоящи пред големите врати. Това решение да „избягват Роди“, да го „изолират“. Ако Алън иска да остане в групата, трябваше да се съобрази с решението. Дори и с това виртуално посещение той вече бе нарушил правилата и ако останалите научеха…

„Но те няма да разберат. Важното е да съм сигурен, че нещата продължават да се развиват така, както аз искам. Те могат да наложат това малко «наказание» на Роди, докато Мадж възстанови програмата си. Няма да й отнеме повече от месец. Може би дори ще й помогна“. Тази мисъл накара Алън да се усмихне. Лесно щеше да накара Роди да му каже къде е поставил своите подпрограми, повредили програмата на Мадж. След това би могъл да отиде при нея и да й „помогне“. Тя щеше да му е благодарна по нейния си изключително благороден маниер. Още някой, който би могъл да му е полезен някога, някъде…

Най-после стигна до павираната площадка пред вратите и се приближи към стражите, които пристъпиха напред и преградиха пътя му. Те бяха отвратителни чудовища в раздърпани ризници с ръждив цвят — с по два крака, две ръце и глава. Горе-долу това бе всичко, което можеше да се каже в тяхна полза. Кожата им бе сива, косите им бяха посивели, зъбите им бяха зеленикави на местата, които не бяха черни. Тези същества или пиеха много кафе, или имаха други навици, за които Алън не искаше и да мисли. Имаха големи зъби като на глигани и малки свински очички, които гледаха изпод надвиснали вежди. Над очите им бяха нахлупени очукани нормански шлемове, държаха остри копия, на които се подпираха. Гледаха Алън с враждебно изражение, подсказващо му, че би послужил най-добре като парче студено месо.