Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Като какво например? — попита той.

— Като това, което те накара да дойдеш днес.

„Дали има предвид лоялност“, помисли си Алън. „Колко смешно!“

— Ще дойдат! Чакай да видиш какво съм им приготвил. Всички ще бъдат поразени. Дори и ти…

— Нека първо да видим какво си измислил. Не се впечатлявам толкова лесно.

Роди се усмихна. Тръпки побиха Алън, защото това не бе обичайната му усмивка. Сега тя изразяваше истинско удоволствие, без злоба… и тази внезапна липса много смути Алън.

— Мисля, че ще си поразен.

— Добре де, ще видим. Виж, никой от останалите не трябва да разбере, че сме разговаряли.

— Никога няма да им дойде наум, сигурен съм. Сега тръгвай. Ще ти изпратя виртуално писмо, когато съм готов. Трябват ми още няколко дни. Доста съм напреднал.

— Ако мога да ти помогна с нещо, кажи ми. Да ти спестя време, за да се концентрираш върху по-важните неща.

— Не — каза Роди почти мило. — Имам всичко, което ми трябва. Повярвай ми. Но ти благодаря.

— Добре, ще се видим по-късно.

— Когато и да е — каза Роди небрежно с глас, който звучеше така, сякаш нямаше никакви грижи.

Алън махна с ръка и пое обратно през дългата и широка Пещера на планинския цар. Орките бързаха да се отдалечат от него, когато минаваше покрай тях. Не им обръщаше внимание, защото се ослушваше за смеха, за обичайното тихо хихикане на Роди зад гърба му.

Не го чу. Странно… Колкото до Роди, обикновено обичаше да бъде театрален злодей тук: пламъци изскачаха от дълбоките цепнатини, разломили пода на места, уплашени слуги бягаха, сенки и тъмнина…

Алън се спря за малко и погледна назад. Роди седеше в трона си, разсеян, надвесил се върху „плетката“.

Объркан от това негово поведение, Алън тръгна да излиза от залата, насочвайки се към пазачите на вратата. „Тази нова стая за игри… ако той наистина е измислил нещо хитро… и внезапно му скимне, че вече изобщо няма нужда от мен…

Трябва да се противопоставя на това“. Алън се усмихна. „Трябва да помисля как да възстановя статуквото… и да му докажа, че има неща, за които ще съм му от полза… че не може да ме прогони ей така, както постъпва с всички други. Ако нещо се провали в новата му игрална стая например… или ако хората решат, че тя не е чак толкова страхотна, колкото си мисли Роди…“

Усмихна се отново. Трябваше да поработи върху това възможно най-скоро.

На вратата стражите се отместиха настрани, когато Алън мина покрай тях. Вече бе започнал да обмисля как да се възползва от тази ситуация в свой интерес…

Но не видя самодоволните усмивки, които те си размениха зад гърба му, когато изчезна образно в реалния свят.

В съботата, седмица и половина по-късно слънцето огря Александрия, щат Вирджиния, още от сутринта: кратка прохлада преди безмилостната горещина на идващия ден. В осем сутринта цикадите вече пееха синкопираните си, пронизителни песни и цвърченето им пробуди Мадж. Иначе в събота си позволяваше удоволствието да спи до по-късно.

Примирена, тя се надигна от леглото, защото беше от хората, които веднъж събудени, не могат да заспят повече. Взе един душ, облече се и пое към кухнята. Коридорите бяха доста дълги. Къщата бе построена в началото на петдесетте години на двайсети век и оттогава различните собственици непрекъснато бяха добавяли разни пристройки — тук навес за коли, там допълнителна спалня, нова капандура на тавана. Някои бяха в добро състояние, други — не. В резултат на това домът, в който живееше семейството й, се бе превърнал в архитектурен абсурд (според презрителното, но същевременно и изпълнено с нежност определение на майка й). Понякога й се струваше, че се крепи единствено благодарение на широките ленти за изолация на тръбопроводи, с които бяха облепени появилите се с течение на времето пукнатини на мястото, където се съединяваха отделните крила и пристройки.

Мадж си наля чаша японски оризов чай и се замисли как да прекара деня. Можеше да иде да поязди, ако не е много горещо. Нямаше желание да се занимава с музика. В петък вечер бе имала дълга и изтощителна репетиция преди концерта на камерния ансамбъл, в който тя свиреше на виола. Не искаше да чува дори подсвиркване с уста — предишната вечер бяха повтаряли една част от Концерта за цигулка в ми минор на Тартини, докато почувства, че от очите й ще потекат кървави сълзи. „Не, днес ще прекарам в тишина и покой“, каза си Мадж. Остана й неизбежният избор да се заеме с натрупалата се през седмицата виртуална поща.