Том Клэнси - Едно е най-самотното число

„Но след като той постъпи с мен по този начин, незаконно, кой ще е следващият? По-добре да го спрем, преди отново да извърши същото!“

Твърдо се спря на тази идея. От друга страна, вариантът за затвора бе примамлив — да види как полицейските коли спират пред къщата му… Мадж бързо прогони тази мисъл от главата си.

— Какво имаш предвид? — Фъргал се обърна към Чин.

— Никакви контакти с Роди. Ще го изолираме.

— Но не завинаги, нали?

— Разбира се, че не завинаги. Доколкото зная, той може би ще се поправи — намеси се Мадж. — Но трябва да проумее, че не може да съсипва чужди виртуални симулации само за да докаже, че умее това.

Фъргал се обърна към членовете на групата. Всички, освен Алън кимнаха в знак на съгласие.

— Значи е решено. Никой няма да отговаря на виртуалните му писма, никой няма да играе със симулациите му, никой няма да контактува с него, освен ако не се налага във връзка с работата ни. Ще му изпратя писмо, за да го уведомя какво сме решили — каза Фъргал.

— Трябва да определим срок на присъдата — намеси се Алън с монотонен глас.

— Няма да определяме срок — отговори Фъргал и погледна към останалите. — Защо да трябва? Той е на изпитателен срок, докато всички ние не решим противното. Мадж, според теб така справедливо ли е?

Отново я заля гореща вълна, усети прилив на притеснение и други чувства, които не можеше да определи.

— Не трябва да се опитвате да ме успокоявате. Ще се съвзема.

— Разбира се, но кой знае колко време ще ти отнеме да отстраниш дефектите от програмата си — додаде Чин. — Роди е добър в работата си.

Това бе безспорно и притесняваше Мадж.

— Хайде да свършваме — предложи Фъргал.

Казаха си довиждане и един по един изчезнаха. Алън си тръгна първи, но преди това погледна Мадж така, че тя се почувства неловко. Според него сякаш тя бе виновна за постъпката на Роди. „Отказвам да чувствам вина за това“, реши Мадж и се огледа за последен път из пустинята. Присмехулникът продължаваше да чурулика. Пушекът от пожара все още се издигаше, като зацапваше чистото небе. Изрече паролата, която щеше да я върне от стаята за виртуални игри обратно в действителността.

Виртуалният свят изчезна и голямата всекидневна бавно се появи. В нея бе почти тъмно, светеше само лампата в най-близкия до компютъра ъгъл. Под нея бе застанал баща й, когато разговаряха. Сега го нямаше, а и Мадж не очакваше да го види. Тази вечер баща й трябваше да присъства на официална вечеря, нещо свързано с асоциацията на бившите възпитаници на Джорджтаунския университет във Вашингтон, което той определи като „едно от онези противни задължения“.

Стана от стола, протегна се и леко изпъшка. Мускулите й се бяха схванали. „Наскърбена съм. Сърдита съм на Роди“, помисли си Мадж.

Въздъхна. „По дяволите, забравих да взема рецептата за меденките!“

Не й се искаше да се връща във виртуалния свят, но бе обещала. Отново седна и включи компютъра. После се изправи, поне така изглеждаше, и мина през вратата, която се появи пред нея.

Отвъд вратата се простираше гориста местност — виртуалният склад на майка й. Всъщност бе гора от секвои, високите им стволове бяха пуснали дълги филизи. Борови иглички заглушаваха стъпките. Проникваше зелена слънчева светлина. Можеше да се чуе далечно и много тихо чуруликаме на птици, сякаш отделни хористи се разпяваха в зелена катедрала.

Мадж знаеше много добре откъде да мине. Под боровите иглички имаше едва забележими пътеки, някои от които бяха по-утъпкани. Тръгна по една от често използваните в последно време пътеки и зави покрай едно от големите дървета.

На близко сечище бе разположена къща от меденки, дървена вила в швейцарски или австрийски тип. Покривът й бе покрит със сняг от захарна глазура. Камъни от марципан притискаха на места невидимите керемиди от ментови вафли. Ледени висулки от небетшекер висяха по краищата на покрива. Прозорците имаха готически сводове от захарна тръстика и бяха с цветни стъкла от захар, изобразяващи различни картини. Вратата представляваше парче шоколад с панти и дръжка от сладник, сякаш бяха от ковано желязо. Под ниската стряха имаше старателно нарязани и подредени на куп дърва за горене от покрити с шоколад бисквити.

Мадж погледна този феномен и въздъхна. „Всеки друг просто щеше да прикрепи иконка към рецептата, така че да мога да я намеря и да я взема, за да я занеса у дома“, помисли си тя. „Но не и майка ми“.

Майка й правеше приложни компютърни програми и бе много добра в работата си, но понякога чувството й за хумор се проявяваше доста странно. Освен това представата й за обектноориентирано програмиране бе такава, че много хора не я разбираха. Но Мадж бе виждала творенията й. Дърветата в работното място на майка й не бяха отрупани със знаци за предмети, а със самите предмети — малките предмети не бяха символи на големите предмети, а големите даваха ясна представа за малките. Добре, че виртуалното пространство бе почти безгранично. Без да взема предвид размерите на работното място на майка й, понякога то й напомняше за огромен парк.