Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Правеше впечатление на човек, който наистина помни какво е да си млад — за разлика от повечето възрастни хора, чиято представа за младежта беше схематична и доста идеализирана. Така че хлапетата, с които работеше Уинтърс, с радост му вършеха услуги. Бяха сигурни, че един ден той ще им отвърне със същото.

— Просто обикалям — каза Уинтърс, докато сядаше. — Един път и аз да имам спокоен уикенд… Помислих си, защо да не се отбия и да видя какво правят доброволните ни сътрудници.

Мадж се подсмихна. Уинтърс беше поклонник на Шерлок Холмс, каквито станаха и много от Мрежата след време — най-вече за да разбират подмятания като „сътрудниците на «Бейкър стрийт»“ и други подобни, без да изглеждат невежи.

Уинтърс се облегна и огледа ултрамодерния интериор на „гръцката вила“ на Мадж. Той се усмихна под мустак.

— Както виждам, замъкът ти е омръзнал.

— Ставаше страхотно течение — отвърна му тя. — Не помогнаха дори прозорците със стъклописи.

Уинтърс погледна към носещите се във въздуха иконки.

— Не съм прекъснал някаква важна работа, нали?

— А, не — отговори му Мадж. — Преглеждах си пощата. — Тя посочи с очи към смачканите иконки. — Повечето са глупости.

Мъфин, седнала в другия край на масата, вдигна поглед.

— Мадж, защо изтегли стола навън?

— Господин Уинтърс ми е на гости — отвърна Мадж.

— Аха — каза Мъфин. — Мадж, той ли е Невидимият ти приятел?

Мадж се изчерви до уши и се засмя. Мъфин наскоро бе открила какво голямо предимство е да си имаш Невидим приятел, който иска още сладолед или още едно кръгче с гребната лодка по езерото в парка и така ти спестява неудобството сам да молиш за тези неща.

— Не, Мъф — каза Мадж. — Той е истински, но в момента е във виртуалното пространство.

— Добре — Мъфин отново заби поглед в книгата си.

— Чувам, че наскоро си имала неприятности — каза Уинтърс.

Мадж отново завъртя очи.

— Новините бързо се разчуват — каза тя. — Откъде разбрахте?

— Марк Гридли. Той също се занимава с виртуални симулации.

Мадж кимна. Беше се срещала с Марк, сина на директора на Мрежата, във връзка с Изследователите, но не можеше да се каже, че го познава добре. Той беше виртуоз, що се отнася до виртуалността. Всъщност беше полугений във всичко, свързано с компютрите. Също като Роди беше самороден талант, но за разлика от него беше добър и великодушен. „Какъв късмет: двама Родиевци на този свят са твърде много“, помисли си Мадж с безмилостно задоволство.

— Да, сигурно е разбрал — каза тя след малко. — Слухът се разнесе сред дискусионните групи ден-два след това.

— Как се чувстваш?

Мадж се усмихна.

— Щом преживях катастрофата, значи съм добре. Ще се справя. Един от членовете на моята група разгада програмата ми. Повредена е, но може да се оправи.

— Отвратителна постъпка, при това, както знаеш, незаконна — отбеляза Уинтърс. — Иначе как вървят нещата?

— Добре.

— Скоро идват годишните изпити, нали така?

Тя хвърли към него кос поглед. Уинтърс наблюдаваше Изследователите от Мрежата доста отблизо. Беше публична тайна, че възнамерява да привлече някои от тях, за да попълни редиците на Мрежата, когато навършат пълнолетие или завършат учението си.

Освен това Мадж бе чувала оттук-оттам слухове, че Мрежата има работещи под прикритие „разузнавачи“ във виртуалния свят, истински тайни агенти, които търсят подходящи млади таланти, но не вярваше да са чак толкова потайни, пък и не беше необходимо. От нейна гледна точка всеки с малко мозък в главата би искал да се присъедини към организацията, която имаше достъп до най-съвършените (и най-модерните) технологии на света — една организация, чиито членове можеха виртуално да пътуват навсякъде, да изследват непрекъснато разширяващите се нови области, да контролират и да поддържат реда в най-опасната и същевременно най-пленителна сфера на съвременния живот. Агентите на Мрежата имаха власт и това бе примамливо — но още по-примамлива според Мадж беше перспективата да вършиш работа, която никога, ама никога няма да те отегчи. В моменти като този перспективата й изглеждаше по-вероятна от обикновено… и това я вълнуваше.

Но тя едва ли би го показала.

— Последните изпити? — каза Мадж възможно най-спокойно. — Не ме тревожат толкова. Всичко е под контрол. Мисля, че средната ми оценка отговаря на сегашните ви стандарти, нали?

Уинтърс се усмихна, но по нищо не пролича да е смутен.

— Разбира се, човек винаги може да поработи малко повече — каза той и усмивката му стана по-широка, когато Мадж го погледна иронично. — Не, ти наистина се справяш чудесно, аз просто обичам да наблюдавам всички… за да съм сигурен, че виртуалният живот не запраща на заден план добрата старомодна невиртуална реалност. Балансът…