Том Клэнси - Едно е най-самотното число

И така, щом умът може да накара организма да произвежда химически вещества като например адреналин, не може ли по някакъв начин да го накара да произвежда други химически вещества от наличния основен материал? Не обикновените, не нормалните, а нови химикали, нови съединения?

Може би дори нови организми?

Интересна задача. Хората дълго са спорили дали вирусите и рикетсиите всъщност са „живи“ организми. Разбира се, поведението им е като на живи организми. Възпроизвеждат се, дишат по примитивен начин, реагират на дразнители. Но това е почти всичко. В сравнение с химическите вещества те са направо гениални. Сравнени с организмите, те са безкрайно глупави. Но не чак толкова тъпи, че да не се възползват от наличните суровини за образуването си.

Роди се замисли върху въпроса дали ако използва само виртуални средства — части от програми и кодови вериги, би могъл да създаде нещо гениално, виртуално живо. Не изкуствения живот, който, дори да използваш най-добрите виртуални средства, си остава само имитация. Независимо колко твърди усещаш предметите край себе си, независимо колко топла е плътта и колко синьо е небето, в крайна сметка всичко е въпрос на кодиране. Онова, което Роди искаше да създаде, беше код, който да се разпространи във виртуалния свят и да бъде оставен сам на себе си — да диша, да реагира на дразнители, да се размножава. И в крайна сметка да се усложни достатъчно, за да се превърне в организъм. В началото еквивалент на едноклетъчните организми. После на многоклетъчните. На следващия етап…

Нямаше представа какво ще излезе накрая от неговата работа. Според него една истински нова и различна форма на живот, нещо, което ще може да се движи във виртуалния свят като риба във вода, независимо и интелигентно.

Той ще бъде неговият създател. Той ще бъде бащата. Съществото, в което ще трепка истински живот, ще се обърне към него и ще каже: „Ти ме създаде“.

Разбира се, спазващите законите на етиката програмисти не желаеха да имат нищо общо с такива разработки. Етичните програмисти са страхливци. Стигнали до прага на велико откритие, те не се решаваха да го направят, защото се бояха от това, което може да се случи.

Но някои не бяха толкова уплашени. О, не, Роди не искаше да наранява. Или не чак толкова. Но в същото време възнамеряваше да открие онова, от което придържащите се към етиката типове се страхуваха. Ще трябва обаче много да внимава. Ако някой заподозре върху какво работи, сигурно ще се опита да му попречи.

Но междувременно той ще продължи да работи. Ще продължи първоначалните си експерименти и ще си записва старателно резултатите.

Слава богу, имаше с кого да експериментира.

Роди седеше в мрака на каменния си престол, премяташе в ръцете си нишката на живота и се усмихваше. Засега все още нямаше на кого да я предаде.

Но скоро щеше да има…

Следващата вечер Мадж се отправи към стаята в дъното на къщата, близо до гаража. Наричаха я „бърлогата“, макар че по-скоро беше универсална стая, която членовете на семейството използваха, за да четат или да свършат някоя и друга работа. Всички мебели, които бяха прекалено стари и разнебитени, но пък, от друга страна, твърде удобни или харесвани, за да ги изхвърлят, бяха струпани тук. Брат й — дългуч с късо подстригана коса, също беше там, изтегнат в един викториански стол с вдигнати на масата крака. Той размахваше ръце и разговаряше енергично с някой по преносимия видеотелефон. По думите, които използваше, Мадж разбра, че става въпрос за кърлинг.

Мадж се изкуши да се изкикоти, но се въздържа. Рик веднъж й бе описал кърлинга като „дълбоко вътрешно изживяване на пресечната точка на движението и времето“. „Подхвърляш едно гладко камъче, търчиш пред него с метлата и получаваш «дълбоко вътрешно изживяване»“. „Хм“, мислеше си тя. Но Рик си беше такъв. Веднъж беше квалифицирал поведението на новия питчър, с който местните Ориоулс се бяха сдобили, като „Ницшеанско“. Мадж често се чудеше от коя ли планета са спуснали брат й тайно на земята като част от някакъв странен експеримент на генетичното инженерство. Баща й твърдеше, че Рик е грешка на млекаря, но дълбоко в себе си Мадж се съмняваше, че млекарят е разполагал с необходимия генен материал.

Тя се приближи към брат си и го докосна по рамото.

— Виждал ли си някъде якето ми?

— Аха — примигна Рик. — Окачено е в мокрото помещение. Мама май пак е разчиствала.

— Добре.

Тя отиде да вземе якето си. Когато се върна, Рик беше привършил разговора, беше станал от стола и се протягаше така, че ставите му пукаха. Той сведе поглед към нея с изражение, с което отново й заприлича на кукумявка: объркан, малко кривоглед и потенциално опасен.