Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Естествено, нямаше начин да се скрие фактът, че използваш функция за анонимност — повечето от обществените и частните мрежи държаха да се знае поне това — но само по себе си това не беше толкова необичайно. Много хора предпочитаха да пазят виртуалните си занимания в тайна, най-вече поради факта че имаше твърде много начини да се открият личните ти данни. А не можеше да се има доверие дори и на правителството, че не ще използва неправомерно личната ти информация, както всеки друг.

Мадж отметна косата си назад и сложи маската. Не беше необходимо да я завързва. Тя щеше да остане на лицето й, докато сама не пожелае да я свали. Като допълнителна предпазна мярка — а и защото й доставяше удоволствие — щеше да се превъплъти като брат си. Огледа се, за да види какъв е ефектът, и се убеди, че наистина е облечена в изтърканите му джинси и тениска с надпис „Саскачуан Кърлинг Клъб“.

— Чудесно — каза тя тихичко с отчаяната надежда, че никой няма да й задава въпроси за кърлинга.

Мадж излезе от сайта си, провери дали всичко с виртуалната й личност е в ред и зададе на обществения сайт „адреса“ на мястото, където Групата на седемте трябваше да се срещне. Беше го получила от Фъргал. В празното пространство пред нея се отвори врата, която водеше към обширна дървена веранда, прилепена към голяма дървена къща с покрив от избелели дървени плочи, архитектура, типична за Източното крайбрежие. Такива къщи можеха да се видят около Кейп Код. Всъщност мястото като че ли наистина беше там. Пред верандата имаше обрасла с ниска трева ливада, която изведнъж ставаше по-висока към края на „двора“. След това ливадата се снижаваше към пясъчните дюни и плажа. Всички други от Групата на седемте бяха там, насядали по плетените столове.

Поне Мадж реши, че са те, защото, доколкото й бе известно, в тази подсекция на публичния сайт в момента не трябваше да има други хора. Всички бяха представени чрез виртуалната си идентичност и беше невъзможно да ги разпознаеш. Имаше млади и стари, мъже и жени и дори представители на фауната: яркорозово пони и грамаден, печален орангутан.

— Добре — каза Мадж. — Но може би трябва да си закачим етикетчета с имената.

— Защо не червени карамфили или нещо друго — предложи Алън. Той бе възприел образа на изключително привлекателна млада жена с прилепнали панталони и с дълга руса коса, но все още не си беше сложил филтър за маскиране на гласа. Ефектът беше странен.

Фъргал избухна в смях.

— Ако запазиш гласа си, не ти трябва никакъв карамфил. Може би просто не трябва да променяме гласовете си.

— Не мисля, че идеята ти е добра — противопостави се Мадж. — Доколкото познавам Роди, сигурно е заложил навсякъде подслушватели, за да улови евентуално гласовете ни.

— За мое съжаление, Мадж май е права, — обади се Сандър. — Как ще се справим с този проблем?

— Имам една малка програмка, „конусът на тишината“ — каза Мадж. — Всъщност „тишина“ не е точната дума. Представлява летящ пакетен механизъм за кодиране при гласова комуникация. Можем свободно да разговаряме, защото разкодирането е толкова трудно, че ще мине цяла седмица, преди да се разбере за какво сме говорили. Но за визуалната идентификация…

— Секретни декодиращи пръстени? — предложи Мейрид.

Всички я погледнаха одобрително.

— Чудесно — заяви Кели. — Всички ще носим еднакви пръстени и ще държим ръцете си в джоба си, ако се случи да се разделим.

Идеята наистина не беше лоша. Спряха се на класически тип пръстени със зелен камък.

— И още нещо — каза Мейрид, когато пръстените се материализираха на ръцете им. — Не е лошо да им инсталираме сигнално устройство. Вибрираща сигнална функция… ще се задейства, когато до нас има някой със същия пръстен и ще сме сигурни, че разговаряме със свой човек.

Определиха честотата на вибрациите и активираха сигналните устройства.

— Добре — каза Боб. — А сега накъде?

— Обратно към публичните сайтове, откъдето тръгнахме — отвърна Кели. — Ще се движим на малки групи, както предложи Фъргал. Всички имаме координатите за влизане в приемното пространство на Роди, нали?

Членовете на групата кимнаха, след това изчезнаха. Мадж се върна отново в публичния си сайт и зададе координатите…

… и веднага се намери в просторно каменно преддверие, осветено от грамадни, излъчващи мека светлина глобуси от алабастър. Таванът, от който висяха, беше толкова нависоко, че не се виждаше. Мадж съзря Фъргал встрани от вратата и се приближи уж случайно към него.