Том Клэнси - Едно е най-самотното число

— Онова там са облаци — каза Фъргал. — Слушай внимателно…

Няколко минути по-късно към тях се присъедини Сандър.

— Това място е дълго повече от миля — прошепна Сандър на Фъргал. — Как, по дяволите, е успял…

— Добре дошли в Къщата на забавленията — чу се приятен глас и някакво същество се приближи към тях. То беше много високо и слабо, със седефена кожа и без коса. Беше нещо средно между извънземно от вида, който някога са наричали „сиви човечета“, и представата ни за елфите. Съществото им подаде по един жетон — квадратна плочка от синьо стъкло, голямо около инч.

— Това е вашата карта. Бюфетът е вдясно, залата за приключения е вляво, природните забележителности и балната зала са направо. Пожелавам ви приятно прекарване.

Съществото се отдалечи и отиде да посреща другите гости. Тримата се спряха да погледнат картите си. След това Сандър пак зашепна, този път на Мадж.

— Виждаш ли другите?

— Аха, ето ги там, първата група. А ето там е втората. Всички са налице. Да се разделим, както се уговорихме, и да влизаме.

Другите чуха този разговор чрез „интегралните схеми“ за връзка, кимнаха и се смесиха с тълпата, после оформиха една група от двама и две от трима души. Мадж се присъедини към Чин Ших, превъплътена в едър, красив чернокож младеж със солидни мускули, облечен в елегантен костюм от три части, и Мейрид, която умело се придвижваше с поклащане по пода в ролята си на орангутан. Мадж постави нокътя на палеца си в активиращия прорез на жетона и пред нея се разгъна триизмерна карта, следвайки я при придвижването й напред.

— Сто и петдесет нива — промълви тихо тя. — Всяко от тях три на пет мили, може би четвърт миля плюс или минус.

— Не може да бъде толкова голямо. — Чин се огледа наоколо. В гласа й вече се долавяше съмнение, макар че бе странно да я чуваш да говори три октави по-ниско от обикновено.

— Кажи го на Роди — каза Мадж. — Погледни насам. Пише, че това е „централният атриум“. Дали да не отидем първо там?

— Все едно.

Продължиха пътя си през грамадната зала. Имаше доста хора, може би около хиляда души. Много от тях изглеждаха нормално, обикаляха насам-натам и разговаряха с извънземните и други странни създания, не всички, от които бяха творение на Роди, както можеше да се досети човек. Други, от онези, които обичат „да се издокарват“ за големите виртуални празненства, бяха в маскарадни костюми. Поне Мадж се съмняваше, че има чак толкова съвършени представители на човешкия род в невиртуалния свят, толкова много страхотно красиви жени и мъже. „Добре де, мислеше си тя, няма нищо лошо в това да се поизтупаш за такава празнична вечер“.

Редица от присъстващите бяха възприели идеята за маскарадните „костюми“ съвсем сериозно и по лъскавия каменен под се разхождаха варвари с препаски около бедрата и безброй варианти на герои от популярни виртуални игри — стари и нови: злодеят от последния филм за Джеймс Бонд се повтаряше двайсетина пъти, както и множество невероятни създания от времето, когато не е имало стерео забавления. Мадж малко бе смутена от розовото конче с дългата копринена грива, в което се бе превъплътил Боб, докато една движеща се бързо, невероятно дългокрака птица, следвана от голямо и мършаво куче с израз на отчаяна решителност, едва не я събори. Очевидно откачалките тази вечер хич не бяха малко.

Вниманието й обаче бе съсредоточено най-вече върху извънземните, които приличаха на творения на Роди: повечето бяха високи и слаби като това, което ги посрещна на входа, изумително грациозни и изненадващо различни. Те не бяха серийно производство, следващо един и същ шаблон. Личеше си, че в конструирането им са вложени много усилия и старание. Край Мадж мина една група от тези създания, облечени в разкошни, украсени с бродерия дрехи, които й напомняха за средновековните руски официални одежди, отрупани със скъпоценни камъни и златни дантели. Те пееха, акомпанирайки си на струнни инструменти, някаква странна мелодия, съчетала в себе си хармонията на класическите камерни произведения и дисонанса на музиката от началото на двайсети век.

„Не съм предполагала, че той е способен на това, помисли си Мадж. Деликатност, красота. Но това само доказва колко погрешно може да бъде мнението ни за хората. Всъщност не че сме сбъркали, просто не ги познаваме достатъчно добре“.

Тя въздъхна. Вървяха към един грамаден отвор в каменната стена пред тях. Е, поне за някои от тях можеше да се каже, че вървят. Тя се приближи към спътника си отдясно и прошепна: