Том Клэнси - Едно е най-самотното число

Същия следобед Роди Лофисър пътуваше на задната седалка в една лимузина. Имаше уговорена среща. Направо не беше за вярване. Не помнеше откога не бе имал пари да се вози с такси, да не говорим за разходка с такава лимузина… за която дори не му се налагаше да плаща. „Ще ви изпратим кола“, казаха хората от другия край, след като го помолиха да им окаже честта да се срещне лично с тях. Да им окаже честта!

Роди непрекъснато преглъщаше и скришом бършеше длани в панталона си, а устата му така беше пресъхнала, че едва успя да размени обичайните любезности с шофьора. Просто не смееше да повярва. Не би могъл да понесе победоносното изражение на лицето на майка си, ако цялата работа се окажеше измама.

Дори тази сутрин на лицето й беше изписан скептицизъм въпреки събитията от последните два дни. Когато четеше съобщенията в медиите сутринта преди откриването на Къщата на забавленията, майка му не престана да го засипва с унищожителни забележки. Тя смяташе, че е накарал някои от „изчанчените си виртуални приятели“ да й правят номера, и го наруга няколко пъти.

След откриването и на следващата сутрин, докато Роди беше още в леглото и се опитваше да си почине, комуникационното устройство не престана да звъни. Майка му отказа да използва видеото — никога не го включваше преди обед, споменаваше нещо за „неприкосновеността на личния живот“, макар че според Роди истинската причина беше, че по това време тя още не беше гримирана както трябва — и когато се обадиха от „Ню Йорк Таймс“, тя кресна в слушалката: „Не ми трябва никакъв абонамент, разкарайте се!“

Наложи се репортерът да се обади три пъти, докато й обясни, че няма намерение да й продава никакъв абонамент, а желае да интервюира сина й. Тя и тогава не му повярва. Но когато той се появи на прага на дома им с журналистическата си карта от „Ню Йорк Таймс“ в ръка и с един фотограф, в държанието й веднага настъпи промяна. Скоро след това дойдоха от Си Ен Ен и тя ги посрещна почти без грим, играеше ролята на любезна домакиня и им говореше за своя „скъп син Роди“.

Роди се усмихваше и с нищо не показа какво мисли за престорената й любезност (която веднага се изпари, след като екипът на Си Ен Ен си тръгна). На този етап рекламата беше полезна и той възнамеряваше да направи всичко възможно, за да бъде тя добра. Първо, имаше вероятност скоро да дойдат от училището, за да питат защо пак отсъства. Той смяташе да сключи набързо някакъв договор, който да му осигури достатъчно пари за частно обучение, докато навърши пълнолетие. Така никога повече нямаше да му се налага да ходи в държавно училище с разни тъпаци и да ги слуша как се подиграват с дрехите и вида му…

… ако всичко стане така, както го беше планирал.

Той отново избърса ръце в панталоните си и си помисли, че проблемът с дрехите му поне беше разрешен за момента. Само за един ден той спечели достатъчно от хонорарите, които журналистите, търсещи информация за Къщата на забавленията още преди откриването й, му бяха платили, така че можа да отдели една сума за черни дни. А вчера, след като се обадиха от „Ентастикс“, той излезе и за пръв път си позволи да си купи някои от елегантните дрехи, които винаги бе искал да има — нещо, от което щеше да има нужда, за да върти своя бизнес с представителите на деловите кръгове.

Днес той приличаше на енергичен, преуспяващ млад бизнесмен. Нямаше ги протритите, купени от магазин за втора употреба дрехи, които майка му можеше да си позволи с жалката си заплата. За човек като него, който дълго е бил „смотан и темерутлив“, това беше безкрайно приятно. Поне за известно време ще може да пътува със самолет и да се храни в ресторант. Разбира се, това нямаше да трае дълго. Знаеше, че потокът пари, потекъл в началото, щеше да спре, затова внимаваше какво харчи.

Избърса отново длани в панталоните си, обхванат от леко безпокойство. Лимузината се спускаше в частния гараж под една сграда в голям, първокласен технологичен парк близо до Фолс Чърч, чието строителство бе погълнало огромни средства. Нагоре се виждаха многобройни сгради от стомана и стъкло — основните комплекси на „Ентастикс“ на Източното крайбрежие. Роди не беше и мечтал, че някога ще види това място отвътре. Той преглътна отново. Малко преди да спре окончателно, моторът на лимузината засвистя по-силно, защото стените на гаража отразяваха навътре звуковите вълни.

Чу се едно „тинк“ и вратата на колата се отвори, преди да беше успял да си поеме дъх. Една поразително красива млада жена му се усмихна и попита: