Константин Рашков - Нарко-маневри София — Бургас

Руси Калоферов беше тегаво, четиридесет годишно ченге от „Наркотици“ в Софийско градско. Ръстът му беше огромен, а прическата му — по-абсурдна от името му. В последно време работеше с колеги от седмо районно точно на територията на „Младост“ 1 и 2, където разработваха дребни риби в разпространението, които се опитваха да завземат овакантените от бате Сашко райони.

Калоферов работеше с две млади свини от районното — мъж и жена, много нахакани и изключително подли полицейски тресавища, дошли от някакви далечни села и готови на абсолютно всичко, за да се издигнат в наподобяващата купчина тор йерархия на МВР. Тримата бръмчаха цивилни по улиците, с цивилна кола — червена опел астра с номер 0600, но на повечето тарикати от квартала отдавна им беше станало ясно, че тая кола е на ушев. Тримата заедно редовно прибираха петнайсет годишни пикльовци за една слимарка, а после им ебаваха майчиците от терор, докато не им разкрият име на някое оперативно интересно лице, за да може групата да прихване някой по-висшестоящ. Калоферов беше известен с пословичната си неподкупност, а двамата му сол-ташаци му ближеха задника по цял ден и правеха каквото им нареди. Тримата заедно образуваха „Корпорация Зло“.

Естествено, „барът“ на Мокрия попадна в полезрението на „инспектор Дюдю“ и компания и беше въпрос на време Мокричкия да се запознае с „органите“, но към онзи момент на Емилиян дори не му минаваше през главата, че куките биха могли да надушат, че в заведението му се продават „неща“. И така, минаха четири седмици, в които Калоферов и хората му не спираха да наблюдават хората, които влизат и излизат от бара. Много от посетителите на заведението бяха лица, които трите ченгета познаваха: бивши арестанти, разработвани, наркомани и т. н. Естествено, Калоферов се светна, че в бара най-вероятно се продава дрога, но му трябваха доказателства, за да има основание да извърши арести.

Мъжът и жената куки, с които Калоферов бръмчеше по квартала, бяха на по 27 години, току-що изходени от клоаката в „Симеоново“. Два чисто нови полицейски екскремента. Тримата с Калоферов скроиха пъклен план, с помощта на който да разбият групичката от заведението на последната спирка на автобус 306 в „Младост“ 2, която разработваха вече повече от месец. След задълбочено разучаване на всички редовни посетители на барчето, куките забелязаха, че всяка нощ последни си тръгват момче и момиче, които, след като заключат вратата на бара, се качват в едно раздрънкано беемве седмица и отпрашват по „Бруклинския мост“, който от няколко години свързваше „Младост“ 2 долната част с „Младост“ 1. Да, точно така, става въпрос именно за Мокрия и Шуши! Именно Шуши щеше да изиграе основна роля в зрелищната акция, която щеше да разтърси квартала седмица по-късно.

Руси Калоферов нареди на двете ченгета от седмо районно, с които работеше, да следят Шуши изкъсо в продължение на няколко дни, след което, евентуално, тя да бъде вербувана за сътрудничество, което да доведе до арести на наркоразпространители. Мъжът и жената полицаи дори не предполагаха колко лесно всъщност Шушито и компания ще им паднат в ръцете.

Два дни по-късно, в кварталното паркче, което местните наричаха „Охлюва“, помощниците на наркоченгето от СДВР, които носеха имената Лесов и Тодорова, засякоха Шуши да пие бира с непознато момче, на което от време на време сядаше в скута. Служителите на реда седнаха на съседна пейка и заслухтяха. Половин час по-късно, на момчето, което правеше компания на Шушанка, му звънна телефонът и след кратък разговор, изчезна в неизвестна посока.

— Сега е шансът ни! — през зъби изпупулика Лесов и подкани колежката си да отиде при Шуши, която си допиваше бирата на пейката и се пулеше на нещо в джиесема си. Полицай Тодорова директно отиде при гаджето на Мокрия, седна до нея и я попита:

— Хей, сладурче, здравей! Мога ли да седна до теб?

— Разбира се, заповядай! — с усмивка отговори младостката гювендия.

Шушито не беше прихванала нищо от опитите на родителите ѝ да я възпитат, а на съвети от сорта на „не говори с непознати“ изобщо не беше обръщала внимание. Дори и самите ченгета не си даваха сметка колко лесно ще изпързалят гаджето на Емилиян в опитите си да я вербуват.

— От квартала ли си? — продължи с въпросите женската кука, след като се настани до Шуши и си запали цигара.

— Да, живея в блока зад училището. А ти? — с детска искреност зачурулика кварталната палавница.

— Ами аз не съм оттук, даже не съм от София. Ако трябва да съм честна, търся нещо и се чудя дали ти не би могла да ми помогнеш — отговори Тодорова и сложи слънчевите си очила на диадема.