Дэвид Линдсей - Без светлина

След миг мъжът се върна тичешком откъм тъмнината вече без куфарчето, тичайки с всички сили и вече беше стигнал до пистата, когато бомбата избухна. Още една червена гъба освети летището и макар да чувстваха горещината от експлозията, тя беше доста далече от хангарите и не причини никакви повреди. Огненото кълбо се разсея бързо и тъмнината отново погълна мястото, откъдето беше изгонена за кратко време.

Едва в този момент Грейвър осъзна, че и двата хангара се бяха запалили от първоначалната експлозия и че техните коли горяха във втория хангар.

Грейвър, Ремберто и Мъри стояха на пистата и наблюдаваха, как хората на Страсър разтоварват „Пилат“ и камионетката и подреждат сандъците с пари в лъскавото тяло на „Бел 260Л“. Страсър се приближи до Грейвър, когато приключиха.

— Това са двайсет и два милиона — рече Страсър. — Знаете ли колко гръмнаха във въздуха? Осемнайсет милиона, най-голямата партида в най-малкия самолет. — Той изсумтя. — Не знам защо Панос го е измислил така.

— Как да разбера дали моите хора са добре? — попита Грейвър.

— Добре са — каза Страсър. Той вдигна телефона, който носеше, и пак натисна едно копче. Заслуша се за момент. — Аз съм. Дайте ми още петнайсет минути и после ги оставете. Когато тръгнете, кажете им да се обадят на този номер.

Той натисна две цифри на радиотелефона, изпробва ги, заслуша се, натисна друго копче и подаде телефона на Грейвър.

— Вземете — рече той. — Вашите хора ще ви се обадят след петнайсет минути. Но сега не можете да се обаждате оттук. Току-що го превърнах само в приемник. — Хвърли поглед към все още горящия хангар. — Предполагам, че някой вече е тръгнал насам — каза той. Изгледа внимателно Грейвър. — Това май беше дяволски трудна операция за вас, а?

— Да — отвърна Грейвър.

— Какво направихте, заобиколихте бюрокрацията ли?

— Какво имате предвид?

— За вас всичко започна едва преди пет дни, когато намериха мъртвия Артър Тислър. Сега стоите тук и говорите с мене. Право да ви кажа, това много ме учудва. Не съм претенциозен човек, Грейвър. Не виждам смисъл да се перча с нещо, но аз наистина знам как да си движа нещата. Действително знам, че съм добър в това, което върша. При нормални обстоятелства не бихте се добрали така близо до мене дори за пет години, да не говорим за пет дни.

— Обаче — каза Грейвър, бършейки челото си с ръкава на ризата, потъмнял от сажди, мръсотия и пот — това не бяха нормални обстоятелства.

— Вярно — призна Страсър, — така е. Но въпреки всичко бюрократичната машина не се движи толкова бързо, както вие успяхте през тия пет последни дни. — Той погледна Ремберто и Мъри. — И според мене тези двамата не са ченгета.

— Кажете ми нещо — рече Грейвър, — имам ли още някой друг продажник в полицейския отдел?

— Дявол го взел, дори не знам — Страсър сви рамене с безразличие. — Всичко беше работа на Калатис. Нямах нищо общо с това, освен да купя Фийбър и Хорман чрез подставени компании. Моите хора го уредиха. В основни линии аз финансирах сделките на Калатис. Всички подробности бяха негово дело. Тук съм единствено, защото с партньори като Калатис трябва винаги да имаш някой, който да ги следи през цялото време. Някои от моите хора, работещи при него, хора и за които той не знае, че са мои, ми докладваха за намеренията му да организира нещо като офейкване с огромна плячка. Надали има по-добър от Панос в това. Знаете ли нещо за него?

— Да, знам, че е Йозеф Равив. Знам за миналото му в „Мосад“ и всичко останало.

— Виж ти, значи знаете. — Страсър кимна и погледна Грейвър с уважение. — Е, в такъв случай ви е известно колко е добър. Всичко е организирал в клетъчни структури. Ето защо за това „офейкване“ никой нищо не знаеше, защото не бе казал на никого. Поради тази причина се насочих към Бъртъл. Той вече подозираше Тислър и Безъм, затова просто му предадох всичко, казах му, че съм от ЦРУ — което го въздържаше да ви съобщи за това, нали разбирате, все пак по-висша инстанция — и той почти стигна до същността на нещата. Но беше прекалено умен за свое нещастие. Той ме разгада почти по същото време, когато разгада и какво върши Калатис.

— Във всеки случай, Панос беше едновременно и най-голямата ми сполука и най-голямата ми грешка. Както при всички високо рентабилни проекти, при него имаше и висок риск.

— Значи той изчезна… заедно със сто милиона.

Страсър скръсти дебелите си ръце и погледна към хеликоптера. Пилотът вече беше запалил турбореактивния двигател и роторите започнаха да вият.