Дэвид Линдсей - Без светлина

— Готов ли си? — изкрещя Ледет. — Първата ще бъде за кеф.

Нюман дръпна капака на прозореца, пъхна сигналния пистолет и го подпря, с ръка на спусъка. Почувства как двигателят на самолета се нагажда и тогава Ледет изкрещя: „Огън първи!“

Нюман дръпна спусъка. Кабината се изпълни с трясък.

— Какъв кеф! — разсмя се Ледет. — Ехееей! Я виж това!

Ракетата експлодира в нощното небе с удивителен блясък, фосфорно бяло. Парашутът накара светлината да подскочи в тъмнината, а после тя започна леко да се люлее напред-назад като фенер, докато се спускаше надолу.

— Ще ми се сега да съм ей там долу. Да знаеш как ще се насерат тия кретени!

Нюман зареди отново.

— Да, чудесно! — извика Ледет, одобрявайки тяхната позиция по осветените от ракетата рекички под тях. — Доообрее! Точни сме! Огън втори!

Нюман стреля. Тряс! Небето се запали в божествено бяло. Нюман зареди.

— Огън трети!

Самолетът пак направи вираж и Нюман усещаше как всичко вътре се тресе. Мъчеше се да не обръща внимание на това, докато зареждаше, и стреляше отново… и отново… и отново. Маневрите замъгляваха представата му за времето. Той нямаше представа колко дълго продължи всичко, но чувстваше как силата на земното притегляне го мята ту насам, ту натам и всеки път стреляше, щом чуеше думата „огън“ и пак зареждаше. Наблюдаваше как изстреляната ракета първо изостава от самолета, после експлодира и блясва, а гигантското кълбо от бяла светлина увисва в тъмнината, която заради осветителните ракети вече не беше мътночерна, а като същински катран.

Той усети как самолетът още веднъж направи вираж. Кутията с осветителни ракети беше празна. Погледна през прозореца и видя половин дузина плуващи огньове, които се отдалечаваха от него. Сякаш бяха подпалили някакво ъгълче от нощта и пожарът беше толкова ослепително ярък, че Нюман почти очакваше той да възпламени цялото небе като слънце.

10:50 вечерта

Уейд Пейс вече за десети път поглеждаше командното табло на своя „Малибу Мираж“ и доволен от видяното, спокойно надникна от страничния прозорец на кабината към очертанията на Хюстън, който се отдалечаваше откъм лявата му страна. Вторият му пилот правеше същото. Уейд се обърна и погледна през рамото си към пътниците отзад. Клиентът седеше неспокойно на първата двойна седалка и също гледаше към линията на хоризонта, а зад него, на следващата двойна седалка беше пазачът на Калатис, един доберман в човешки облик, който гледаше право в гърба му. Доберманът не се интересуваше от гледката. Уейд отново се обърна към командното табло.

— По дяволите — рече той на втория пилот и потръпна. Вторият пилот бавно кимна и широко отбори очи.

— „Малибу“. „Малибу“. Тук „Ком Едно“.

Уейд инстинктивно вдигна едната си ръка до слушалките и смаян, погледна намръщено към колегата си. И двамата познаха гласа на Калатис.

— „Малибу“, тук „Ком Едно“. Чувате ли ме?

— Да, „Ком Едно“, тук е „Малибу“. Слушам.

— Има интервенция във вашето местоназначение. — Гласът на Калатис беше бавен и отмерен. — Насочете се към другото летище.

Уейд метна изненадан поглед към втория пилот.

— „Малибу“, чувате ли ме?

— Тук е „Малибу“, чувам ви. Сега се насочвам към другото местоназначение. — Направи пауза. — Трябва да потвърдите това пред охраната на борда. Задръжте.

Уейд се обърна, погледна пак назад над дясното си рамо и срещна втренчения поглед на добермана. Той почука по слушалките и даде знак на добермана да се приближи. Мъжът разкопча предпазния колан, без да бърза, изправи се и приведен, тръгна напред. Лицето му беше безизразно — винаги беше такова. Когато се спря зад седалката на Уейд, масивната му фигура изпълни цялото пространство.

— По-добре чуй това — рече Уейд, докато вторият пилот смъкваше слушалките си, подавайки ги на добермана. — Това е „Ком Едно“. Първо се легитимирай — каза Уейд, когато, мъжът си сложи слушалките и нагласи микрофона.

— Тук е „Малибу охрана“.

Уейд остана полуобърнат и го гледаше, слушайки Калатис да повтаря същите думи, които току-що бе предал на Уейд. Доберманът не показа никаква реакция. Той просто каза:

— „Малибу охрана“ потвърждава нареждане на „Ком Едно“ да се премине към другото местоназначение.

Това беше всичко. Той смъкна слушалките, даде ги на втория пилот и се върна на мястото си. Уейд завъртя очи към колегата си. Калатис си имаше цяла сбирка от подобни типове. Бяха като колекция от противни бръмбари. Всички те говореха на този уж военен жаргон и много сериозно възприемаха себе си. Е, все пак пренасяха много пари.