Дэвид Линдсей - Без светлина

— Другото местоназначение остава същото — каза Калатис, — но разписанието се отменя. Искам да тръгнеш веднага. Пратката ще бъде готова в съответния хангар, когато стигнеш там. Натоварваш и тръгваш колкото се може по-скоро.

— Добре — отвърна Марисио. — Разбрах.

В продължение на две години Марисио бе пренасял кокаин за Калатис, а преди една година пое един от курсовете с пари. Беше много добър при промени в последната минута.

Калатис вдигна белия телефон и повика Еди Редън Почти веднага синият телефон звънна и Калатис предаде същата информация и на третия си пилот. Когато затвори погледна часовника. Първата пратка щеше да пристигне Бейфийлд с „Малибу Мираж“ на Уейд Пейс само след малко повече от двайсет минути. Ако има късмет, последният товар ще долети с „Пилат“ на Еди Редън някъде около дванайсет и петнайсет. Единствено полетът на Марисио Ландроун щеше да бъде под въпрос. Нямаше голяма разлика в разстоянието, което трябваше да прелетят Ландроун и Редън. Възможно беше да пристигнат веднага един след друг, Калатис не знаеше как те ще се справят с това. Но той нямаше намерение да се безпокои по този въпрос. До момента успя да направи всичко, което можеше. Отсега нататък, дали щеше да вземе парите си или не, вече щеше да зависи от други хора.

Той чуваше как двигателите на хидроплана увеличават оборотите си и шумът от форсирането му звучеше като сладостното стенание на бягството. Почти подушваше изхвърляните изгорели газове, миризма, напомняща му за други нощни задачи, за години, изпълнени с трескави разписания и срещи, при които, за да се измъкне жив, трябваше да разчита на други хора.

— Панос.

Калатис се обърна и видя Джейл на прага пред спалнята. Беше облякла мъжка бяла риза, прибрана в джинси, черната й коса беше заплетена на дебела плитка, спускаща се на гърба й.

— Трябва да тръгваме — рече тя. — Пилотът казва, трябва да тръгваме, ако искаме да видим.

— Добре — отвърна Калатис. — Всичко ли си взела?

— Всичко, да, — каза тя.

— Тогава слизай към самолета. Идвам веднага след тебе.

„всичко“ всъщност означаваше много малко. Те просто си тръгваха ей така, оставяйки напълно обзаведена къща, гардероби, пълни с дрехи, оставяха телевизори, стереоуредби — всичко, което беше част от един личен живот. Той се чувстваше превъзходно, подобно на змия, хвърляща кожата си. Такова преживяване действаше освежително — да изоставиш всичко и просто да си тръгнеш.

Той се наведе под бюрото, върху което беше струпано електронно оборудване, струващо хиляди долари, радио и телефонно оборудване, което му позволяваше да се свързва тайно със своите хора почти четири години. Завъртя шайбата на часовников механизъм върху метално сандъче с размерите на кутия за обувки. Всъщност това беше блокче от мощен взрив. От него тръгваха жици към още две такива блокчета на други места в къщата. Той усети лекото цъкане на часовника и го нагласи на дванайсет минути. Когато стигнеше до „0“, те щяха да бъдат на мили разстояние оттук в Мексиканския залив и експлозията щеше да бъде прекрасна картина, гледана от въздуха.

Имаше много малко, с което Маркъс Грейвър можеше да успокои съвестта си по отношение на своите действия. Независимо какво си внушаваше, той не успяваше да се отърси от тревогата, че заобикаля системата — не можеше да каже, че заобикаля закона, тъй като това понятие доста често се замъглява дори вътре в системата. И още по-смущаващо за него беше осъзнаването, че е позволил да докара нещата толкова далече заради собствената си идея фикс, свързана с Панос Калатис. Ако беше професионално обективен, той нямаше да поеме такива рискове. Един по-аргументиран план би признал несъответствието между риск и цел. Те вече разполагаха с богата информация, която би обогатила разузнавателните архиви на не една агенция. Щеше да бъде по-благоразумно да изчака други времена, когато той, а не Калатис, щеше да има последната дума.

Но Грейвър не искаше да чака.

Според Редън, независимо кога се вкара в играта резервния план, ситуацията в Бейфийлд не бе напълно известна на пилотите. Техните инструкции бяха да се придвижат до хангар номер 2 и да разтоварят парите в камион, който ще чака там. Клиентът и пазачът щяха да останат с парите. Пилотите можеха да си тръгват. И това беше краят на операцията, що се отнасяше до тях.

За щастие хангарът имаше задна стая в дъното, където всъщност той е бил преграден. Стаята беше с плосък таван, образуващ нещо като галерия под високия покрив на самия хангар.