Стив Бери - Александрийската връзка

— Баща ти е направил каквото е трябвало.

— И аз така бих постъпил.

Да вървят по дяволите гените. Гари си беше син на Малоун. И макар да бе само на петнайсет, със сигурност негодуванието му можеше да бъде провокирано — точно както на баща му — особено ако е изложен на опасност любим човек. Гари знаеше, че родителите му бяха отпътували за Лондон, но не бе в течение, че майка му все още е в играта. Заслужаваше да научи истината.

— Баща ти и майка ти са на път за Лисабон.

— Това ли ти казаха по телефона?

Той кимна и се усмихна на решителността, с която момчето възприе новината.

— Мама защо е още с него? Снощи нищо не спомена. Та те не се разбират.

— Нямам представа. Ще трябва да почакаме някой от двамата да се обади. — Той самият отчаяно искаше да получи отговор на този въпрос. После забеляза постройката, към която се бяха отправили. Кръгъл павилион от цветен мрамор с връх от позлатено желязо. Откритата балюстрада гледаше към кристално езеро, сребристата му повърхност беше притихнала в сенките.

Влязоха и той се приближи до перилата. Вътрешността бе осеяна с големи вази с дъхави цветя. Както винаги Херман се бе постарал.

— Някой идва — каза Гари.

Торвалдсен не се обърна. Нямаше нужда. Виждаше я в мислите си. Нисичка, набита, запъхтяна. Той продължи да гледа езерото и да се наслаждава на сладкия дъх на дърветата и цветята.

— Бързо ли приближава дамата?

— Как разбра, че е жена?

— Запомни, Гари, че не можеш да спечелиш битка, ако врагът ти поне в някои отношения не е предвидим.

— Дъщерята на мистър Херман идва.

Торвалдсен продължи да съзерцава езерото, където семейство патици се носеха към брега.

— Не й казвай нищо. Слушай, но не говори много. Така ще разбереш всичко, което е необходимо да научиш.

Чу шляпането на подметки по каменния под на павилиона и се обърна точно когато Маргарете ги приближи.

— В къщата ми казаха, че ще ви открия тук — започна тя. — А и си спомних, че това е едно от любимите ти места.

Той се усмихна на очевидното й задоволство.

— Усамотено е. Далеч от замъка. Дърветата внушават покой. Действително местенцето ми допада. Било е любимо и на майка ти, ако си спомням правилно.

— Баща ми го построи специално за нея. Тук прекара последния си ден на тоя свят.

— Липсва ли ти?

— Почина, когато бях малка. Но на татко много му липсва.

— Не ти липсва майка ти? — учуди се Гари.

Макар с тези думи момчето да пренебрегна предупреждението да мълчи, Торвалдсен нямаше нищо против въпроса. Всъщност и той самият бе любопитен.

— Естествено, че ми липсва. Просто никога не сме били особено близки — като майка и дъщеря.

— Като че ли си придобила интерес към семейния бизнес и Ордена.

Наблюдаваше изражението й с неприкрит интерес. Маргарете бе наследила по-скоро неправилните австрийски черти на баща си, отколкото пруската красота на майка си. Не бе особено привлекателна — тъмнокоса, тъмноока, с тънък, вирнат нос. Но нима точно той можеше да съди, като се има предвид собствения му изкривен гръбнак, щръкналата коса и сбръчканата кожа? Чудеше се дали има обожатели, но реши, че тази жена не би се отдала никому. Тя бе от хората, които само вземаха.

— Аз съм единствената наследница на рода Херман — каза тя и на лицето й се появи усмивка, която, вместо да е успокояваща, разкри известна доза раздразнение.

— Значи ли това, че ще наследиш всичко?

— Естествено. Защо да не го наследя?

Той сви рамене.

— Нямам никаква представа какво смята баща ти. Но съм открил, че на този свят нищо не е сигурно.

Видя, че намекът не й допадна особено. Той не й остави никакво време да реагира и веднага попита:

— Защо баща ти се опита да навреди на това дете?

Неочакваният му въпрос провокира единствено объркано изражение. Явно тя не умееше да се владее — за разлика от баща си.

— Нямам представа за какво говориш.

Интересно дали бе така. Може би Херман криеше плановете си от нея.

— Тогава нямаш представа какво прави Ноктите на орела?

— Той не е моя отговор… — Тя се спря.

— Не се притеснявай, скъпа, знам всичко за него. Просто се чудех дали ти си в течение.

— Този човек е голям проблем.

Сега вече бе сигурен, че тя не участва в нищо. Споделяше твърде много информация с твърде голяма лекота.

— Напълно съм съгласен. Но както сама каза, той не е нито твоя, нито моя отговорност. Той е грижа единствено на Кръга.

— Нямах представа, че членовете знаят за него.

— Аз знам много неща. И най-вече с какво се е захванал баща ти. Което също е голям проблем.