Стив Бери - Александрийската връзка

Тя като че ли долови убедеността в тона му. Кръглото й лице се сгърчи в нервна усмивка.

— Не забравяй къде се намираш, Хенрик. Това е земята на Херман. Тук ние командваме. Така че недей да се тревожиш излишно.

— Доста интересна забележка. Ще се опитам да не я забравя.

— Струва ми се, че е най-добре да довършиш този разговор с баща ми.

Тя се обърна да си върви и докато се извръщаше, той вдигна ръка и направи бърз знак.

От гъстите кипариси, натежали от годините, изникнаха трима мъже, облечени в камуфлажни дрехи. Притичаха към тях и стигнаха павилиона точно когато Маргарете излизаше от него.

Двама от тях я сграбчиха. Единият притисна длан върху устата й. Тя започна да се бори.

— Хенрик — извика Гари, — какво прави Йеспер тук?

Третият мъж бе икономът му, който бе долетял преди останалите и бе проникнал в имението. От предишните си посещения Торвалдсен бе наясно, че противно на хвалбите на Маргарете охраната се ограничаваше до къщата. Останалите стотици декари не бяха нито заградени, нито наблюдавани.

— Стой мирно — нареди й той.

Тя спря да се извива.

— Тръгваш с тези господа.

Тя бурно заклати глава. Торвалдсен бе очаквал тя да създаде затруднения, така че кимна леко и дланта върху устата й бе заменена с парцал, който съдържаше достатъчно количество упойващо вещество, че да предизвика дълбок сън. Само след няколко секунди то подейства и тялото й се отпусна.

— Какво правиш? — попита Гари. — Защо искаш да й причиниш зло?

— Съвсем не искам да й причинявам нищо лошо. Но можеш да бъдеш сигурен, че те щяха да ти причинят доста лоши неща, ако баща ти не се беше намесил. — Той се обърна към Йеспер. — Дръж я на сигурно място, както говорихме.

Служителят му кимна. Единият от мъжете метна набитото тяло на Маргарете през рамо и тримата заедно изчезнаха зад дърветата.

— Откъде си знаел, че ще дойде тук? — попита Гари.

— Както вече казах, не е зле да познаваш врага си.

— Защо я отвлякоха?

Торвалдсен обичаше да поучава. Колко му липсваха беседите с Кай…

— Не бива да се кара кола без застраховка, нали? А нашето начинание крие своите рискове. Тя ще бъде нашата застраховка.

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани замръзна. Хедър Диксън бе въоръжена и опасна. Касиопея оглеждаше спалнята, очевидно търсейки нещо, което да й послужи като оръжие.

— Какво има? — Стефани чу Дейли да пита Диксън.

— Алармата ти е изключена. Значи вътре има някой.

— Това не е ли доста смело предположение?

— Включи ли алармата, преди да излезеш?

Настъпи кратка тишина. Стефани знаеше, че са хванати в капан.

— Не знам — каза накрая Дейли. — Може и да съм забравил. Няма да е за първи път.

— Защо просто да не хвърля едно око, за да сме сигурни?

— Защото нямаме време да си играеш на войници, а с този пистолет започваш да ме възбуждаш. Страшно си секси.

— Голям ласкател си днес. Далеч ще стигнеш.

Нова тишина, после неубедителен протест, придружен от въздишка.

— Леко с главата ми. Цицината боли.

— Добре ли си? — попита Дейли.

Чу се разкопчаване на цип.

— Я хвърли тоя пистолет — каза Дейли.

Нагоре по стълбите изтрополиха стъпки. Стефани се обърна към Касиопея и прошепна:

— Не мога да повярвам.

— Така поне знаем къде са.

Което бе вярно, но не бе особено успокоително.

— Трябва да проверя какво става.

Касиопея я хвана за ръката.

— Остави ги.

За разлика от последните дванайсет часа, през които бе вземала, меко казано, странни решения, сега вече разсъждаваше трезво. Беше й съвсем ясно какво трябва да направи.

Излезе от спалнята и се вмъкна в кабинета. Стълбите нагоре бяха точно до него, а входната врата й се падаше вдясно. Чу приглушени гласове, смях и проскърцването на дървения под.

— Какво, за бога, става там? — зачуди се Стефани на глас.

— Разследването ти не стигна ли дотук?

Тя поклати глава.

— Нямаше и намек дори. Явно е нещо ново.

Касиопея изчезна в коридора. Тя се повъртя за миг и забеляза револвера на Хедър Диксън върху един от столовете.

Грабна го и излезе от кабинета.

Малоун се взря в розетката горе и прогледна часовника си: 4:40 следобед. По това време на годината слънцето щеше да залезе през следващите деветдесет минути.

— Сградата е ориентирана по оста изток-запад — каза той на Пам. — Онзи прозорец улавя залязващото слънце. Трябва да се качим горе.

Той забеляза врата, над която тънка стрелка упътваше посетителите към горния хор. Последва я и стигна до широко каменно стълбище със сводест таван, който му придаваше вид на тунел. Тръгна след група туристи нагоре.