Стив Бери - Александрийската връзка

Вече бе мислил за тези думи. Вниманието му се насочи напред, към източната част на църквата, където правоъгълното пространство свършваше пред вдлъбната стена, пред която бе поставен главният олтар. Над него имаше купол с полусферична форма, дълбок свод и таван с четвъртити каменни подпори. Йонийски и коринтски колони се издигаха симетрично от трите страни на източната част около сводести каменни камери, в които се намираха богато украсени кралски гробници. Вдлъбнатата стена бе украсена с пет картини, а всичко беше така разположено, че да привлича окото към величествения бароков сакрариум в средата, над олтара.

Малоун си проправи път през множеството зяпащи туристи до външния олтар. Кадифени въжета препречваха достъпа до източната част на църквата. Една табелка уведомяваше, че сакрариумът бил изработен изцяло от сребро от златаря Жоао де Суса между 1674 и 1678 г. Дори и от разстоянието от близо двайсет метра той впечатляваше с великолепието си.

Той се обърна, погледът му се насочи обратно към нефа, плъзна се покрай колоните и пейките, към входа, от който бяха влезли.

И тогава го видя. В горния хор, зад плътната каменна балюстрада, на двайсет метра от пода на църквата, високо върху най-отдалечената стена имаше огромно око, което се взираше в него.

Кръглият прозорец бе с диаметър поне три метра. От центъра му тръгваха декоративни метални лъчи, които го разделяха на сегменти. Ребрата на тавана оформяха сложен път към него и сякаш се разтваряха в лишеното му от сенки сияние, ярко като прожектор, осветяващо вътрешността на църквата.

Често срещан елемент в много средновековни църкви. Кръстен на красиво цвете.

Прозорец розетка. Обърнат на запад. В края на деня. Сияещ като слънце. Но имаше и още нещо.

В средата на балюстрадата Малоун видя голям кръст. Той се приближи и забеляза, че кръстът е на равнището на прозореца, слънчевите лъчи минаваха покрай него и осветяваха нефа.

Където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш друго място.

Май бяха открили мястото.

Виена, 16:30 ч.

Торвалдсен се възхити на великолепието от цветя, вода и мрамор в огромната градина на Алфред Херман, очевидно дело на няколко поколения. Сенчести алеи се виеха от замъка към моравите, а от двете страни на настланите с тухли пътеки се редяха статуи, барелефи и фонтани. Тук-там френското влияние отстъпваше на по-изчистения италиански стил.

— Кои са собствениците на това място? — попита го Гари.

— Херманови са стар австрийски род, както е и моето семейство в Дания. Доста богати и влиятелни.

— Приятел ли ти е?

Интересен въпрос, имайки предвид подозренията му.

— Допреди няколко дни смятах, че така стоят нещата. Но вече не съм толкова сигурен.

Любознателността на момчето му допадаше. Наясно бе със спорното му бащинство. След като се бе върнал от Атланта, където бе оставил Гари след лятното му гостуване, Малоун му бе разказал споделеното от Пам. Торвалдсен не показа изненада, когато я видя на живо за пръв път преди няколко дни, макар незабавно да я позна. Присъствието й в дома му заедно с Малоун означаваше проблеми, така че бе наредил на Йеспер да стои пред вратата на кабинета. Пам Малоун бе ужасно напрегната. За щастие се бе поуспокоила. В момента трябваше да си е обратно в Джорджия. Вместо това, гласът от Тел Авив бе казал: Изглежда Малоун и бившата му съпруга в момента са на път към Лисабон.

Какво точно ставаше? Защо трябваше да ходят там? И къде бе Ноктите на орела?

— Дойдохме тук — обърна се той към Гари, — за да помогнем на баща ти.

— Татко не спомена, че ще трябва да пътуваме. Каза ми да стоя мирен и да съм нащрек.

— Но също така ти нареди да правиш каквото ти кажа.

— Значи, ако ми се разкрещи, ти ще поемеш вината.

Торвалдсен се усмихна.

— С удоволствие.

— Виждал ли си да застрелват човек?

Той знаеше, че споменът от вторник със сигурност още тормози момчето, колкото и смело да се държеше.

— Неведнъж.

— Татко застреля онзи мъж в главата. Но знаеш ли какво? Въобще не ми пукаше.

Торвалдсен поклати глава при това перчене.

— Внимавай, Гари. Никога не бива да свикваш с убийствата, макар и да ти се струват справедливо наказание.

— Не исках да прозвучи така. Просто онзи човек беше лош. Заплаши да убие мама.

Минаха покрай мраморна колона, увенчана със статуя на Диана. Лек полъх галеше дърветата и караше сенките върху набраздената трева да се движат.