Стив Бери - Александрийската връзка

— Какво точно търсим? — попита Касиопея.

— Насам.

Тръгнаха по коридора към кабинета му. Агентката й бе докладвала, че Дейли съхранява информацията в защитена с парола флашпамет и никога не оставя данни върху лаптопа и компютъра в Белия дом. Момичето на повикване, наето от агентката й да съблазни Дейли, бе забелязало тази особеност една вечер, докато Дейли работел на компютъра, а тя работела върху него.

Стефани разказа на Касиопея каквото знаеше.

— За съжаление тя така и не видяла скривалището му.

— Била е твърде заета?

Стефани се усмихна.

— Всеки с професията си. Момичетата на повикване са едни от най-продуктивните източници на информация. А сега трябва да открием скривалището му.

Касиопея се отпусна върху един дървен стол, който изскърца под скромната й тежест.

— Трябва да е на лесно място.

Стефани разгледа кабинета. Върху бюрото имаше попивателна, стойка за молив и химикалка и снимки на Дейли с президента и вицепрезидента, както и лампа за четене. Тесни рафтове покриваха две от стените от пода до тавана. Цялата стая бе едва около два квадратни метра. Подът, както и в останалата част от къщата, бе дъсчен. Нямаше много места за скривалище. Книгите по рафтовете привлякоха вниманието й. Дейли явно обичаше политическите трактати. Не бяха толкова много — може би около стотина. Меките корици се редуваха с твърди, набраздени от пукнатини, които свидетелстваха, че страниците са четени. Тя поклати глава.

— Познавач на съвременната политика, който винаги изучава и двете страни.

— Защо имаш такова отношение към човека?

— Просто винаги съм изпитвала потребност да си взема душ, след като прекарам известно време с него. Да не споменаваме, че още от първия ден искаше да ме уволни. — Тя направи пауза. — И в крайна сметка успя.

В ключалката застърга ключ. Стефани се извъртя и погледна към коридора и входната врата.

Вратата се отвори и се чу гласът на Лари Дейли. После и друг женски глас. Хедър Диксън.

Стефани направи знак на Касиопея, двете се стрелнаха по коридора и се шмугнаха в една от спалните.

— Чакай да спра алармата — каза Дейли.

Няколко секунди тишина.

— Колко странно — каза Дейли.

— Проблем ли има?

Стефани веднага се досети. Бе пропуснала да включи отново системата, след като влязоха.

— Сигурен съм, че пуснах алармата, преди да изляза — каза Дейли.

Няколко секунди тишина. После чу отчетливото изщракване на патрон в пистолет.

— Я да огледаме — каза Диксън.

Лисабон, 15:30 ч.

Малоун стоеше пред входа на манастира „Санта Мария де Белем“. С Пам и Джими Макколъм пристигнаха със самолет от Лондон, а след това — с такси от летището до морския бряг.

Лисабон бе кацнал на широк завой от хълмове, надвесени над подобното на море устие на река Техо. Поразяваше туристите с широките си симетрични булеварди и романтични, оградени с дървета площади. Един от най-красивите висящи мостове в света се простираше над могъщата река и водеше до грамадна статуя на Христос с протегнати ръце, който сякаш прегръщаше града откъм източния бряг. Малоун бе идвал тук много пъти и всеки път обстановката му напомняше за Сан Франциско както заради физическите характеристики, така и заради честата заплаха от земетресения. Няколко от тях бяха оставили своя отпечатък върху града.

Всички държави притежават по нещо прекрасно. Египет — пирамидите. Италия — катедралата „Свети Петър“. Англия — Уестминстърското абатство. Франция — Версайския дворец. От чутото от шофьора на таксито по пътя от летището бе разбрал, че за Португалия източникът на национална гордост бе именно издигащия се пред него манастир. Бялата му варовикова фасада, простираща се върху площ, по-обширна от футболно игрище, бе достолепно остаряла, подобно на слонова кост, и представляваше смесица от мавритански, византийски и френски готически стил с изобилие от декоративни елементи, които сякаш вдъхваха живот на високите стени.

Неспирен поток от хора, понесли фотоапарати, нахлуваше през входовете. До натоварения булевард и влаковата линия пред внушителната южна фасада чакаха туристически автобуси, наредени под ъгъл, като кораби в пристанище. Една табела информираше посетителите, че манастирът първоначално е бил построен през 1500 г., за да изпълни даденото от крал Мануел I обещание пред Дева Мария, върху останките от някогашен приют за моряци, издигнат от принц Хенри Мореплавателя. Колумб, Да Гама и Магелан изричали тук молитвите си преди великите си пътешествия. През вековете огромната сграда бе служила за религиозен дом, дом за пенсионери и сиропиталище. Сега, до голяма степен възстановена до предишното си великолепие, бе част от световното историческо наследство.