Стив Бери - Александрийската връзка

— Значи нямаш отговор?

— Не съм казал такова нещо. Искат смъртта на Джордж Хаддад и ненамеса от страна на Котън Малоун. Изглежда Малоун и бившата му съпруга в момента са на път към Лисабон, и то след снощното убийство на четирима души в музей северно от Лондон. Любопитното е, че англичаните знаят, че Малоун има пръст в убийствата, но не са предприели нищо. Оставили са го да напусне необезпокояван страната. Нашите смятат, че американците са дали зелена светлина на действията му. Смятат, че Америка отново се намесва в нашите работи — поне по отношение на Джордж Хаддад.

— А твоите служители откъде имат тези сведения?

— Следят Малоун. Знаят точно къде е и какво прави. От известно време са предусещали такова развитие.

— Май всички са се хванали здраво за работа.

— Меко казано. Двамата с премиера ценим приятелството ти. Ти си покровител на тази нация. Затова ти се обаждам. Мосад смята да елиминира Малоун. Пратили са агенти в Лисабон. Ако можеш да го предупредиш, направи го.

— Ще ми се да можех, но няма как.

— Тогава бог да му е на помощ. Ще има нужда.

Линията щракна и връзката прекъсна.

— Някакъв проблем ли има? — попита Гари.

Торвалдсен успя да се овладее.

— Просто дребен проблем в една от компаниите ми. Все още работя, нали знаеш.

Момчето като че ли прие обяснението.

— Каза, че сме тук заради някакъв клуб, но не ми обясни какво общо имам аз с него.

— Чудесен въпрос. Ще ти отговоря, докато се разхождаме. Ела, ще те разведа из имението.

Алфред Херман чу вратата на стаята на Хенрик Торвалдсен да се затваря. Подслушвателното устройство, инсталирано в спалнята, работеше перфектно. Маргарете седеше срещу него. Той изключи приемника.

— Датчанинът ще се окаже голям проблем — вметна тя.

Доста време й отне да го схване. Очевидно Торвалдсен бе дошъл, за да слухти, но телефонният му разговор бе по-интересен. Старият му приятел не бе казал нищо, което да подскаже за естеството му, но Херман се съмняваше да има нещо общо с бизнес.

— Прав ли е? — попита Маргарете. — Ти ли отвлече момчето?

Той умишлено й беше позволил да слуша, затова сега кимна.

— Беше част от плана ни. Но също така позволихме да го спасят. В момента Доминик се грижи за семената, които посяхме.

— Библиотеката?

Баща й отново кимна.

— Вярваме, че сме на прав път.

— И смяташ да повериш тази информация на Сейбър?

— Той е нашият представител.

Тя поклати глава с отвращение.

— Татко, та той е алчен наемник. От години ти го повтарям.

Търпението му изведнъж се изчерпи.

— Не ти обяснявам какво се случва, за да спориш с мен. Трябва ми помощта ти.

Той видя, че тя е доловила напрежението в гласа му.

— Разбира се. Не исках да проявя неуважение.

— Маргарете, светът е сложно нещо. Трябва да използваш ресурсите, с които разполагаш. Да се съсредоточиш. Помогни ми да се справя с онова, което ни предстои, и остави Доминик да се тревожи за своята част.

Тя пое дълбоко въздух и бавно издиша през стиснати зъби, както правеше, когато беше нервна.

— Какво искаш да направя?

— Разходи се из имението. Срещни се уж случайно с Хенрик. Той смята, че е в безопасност тук. Накарай го да се чувства точно така.

Вашингтон, окръг Колумбия, 10:30 ч.

Стефани не бе особено доволна от външния си вид. Сребристорусата й коса сега бе светлокестенява в резултат на припряното боядисване с помощта на Касиопея. Промяната бе допълнена от различен грим, нови дрехи и чифт очила. Не бе идеално, но поне бе достатъчно да й помогне да скрие самоличността си на обществени места.

— Не съм носила такива вълнени панталони от години — каза тя на Касиопея.

— Платих доста за тях, така че внимавай.

Стефани се усмихна.

— Е, хайде, сякаш не можеш да си го позволиш.

Облеклото й се допълваше от блуза по врата и тъмносиньо сако. Седяха на задната седалка на едно такси, което едва пъплеше в късното задръстване.

— Почти си неузнаваема.

— Да не искаш да кажеш, че се обличам като старица?

— Гардеробът ти може да понесе известна модернизация.

— Ако оцелея след всичко, можеш да ме изведеш на пазар.

В очите на Касиопея светна развеселено пламъче. Тази жена допадаше на Стефани. Самоувереността й бе заразна.

Бяха тръгнали към къщата на Лари Дейли. Живееше в Кливланд Парк, разкошен жилищен комплекс недалеч от Националната катедрала. Някога лятно убежище за жителите на Вашингтон, търсещи бягство от градските жеги, сега кварталът приютяваше антикварни магазинчета, модерни кафенета и доста популярен театър в стил арт деко.