Стив Бери - Александрийската връзка

— Как се появи това? — попита той Пам.

Тя кликна върху една препратка.

— Написах няколко ключови думи и търсачката ме насочи право тук. През 1498 година, когато Да Гама се завърнал от пътешествието си, по време на което открил маршрут до Индия, португалският крал дал средствата за построяването на манастира. Орденът на свети Йероним станал собственик на мястото през 1500 година, а първият камък на строежа бил положен на шести януари 1501 година.

Малоун бе наясно със значението на датата още от малък. Майка му бе католичка и редовно ходеха на църква, особено след смъртта на баща му. Шести януари. Празникът Богоявление.

Какво бе написал Хаддад в дневника си?

Великият път често започва с видение на Бога.

— Основният параклис на манастира — продължи Пам — впоследствие бил посветен на свети Йероним. Котън, нали помниш какво каза Хаддад за него?

Той помнеше. Един от праотците на църквата, който през четвърти век бе превел много библейски текстове на латински език, включително Стария завет.

— Има още препратки за Йероним — каза тя и смени изображението на екрана с ново кликване на мишката.

И тримата зачетоха. Малоун пръв го откри.

— Той е покровител на библиотеките. Струва ми се, че нашият път започва в Лисабон.

Виена, 13:00 ч.

Торвалдсен излезе от банята и загледа как Гари си разопакова багажа. Преди няколко дни момчето бе пристигнало при него единствено с дрехите, с които го бяха отвлекли, така че Йеспер бе отскочил до Копенхаген и бе купил някои неща.

— Тази къща е доста стара, нали? — попита Гари.

— Построена е преди много поколения, както и Кристиангаде.

— В Европа има доста старини. Не е като у дома.

Той се усмихна.

— Малко по-отдавна сме по тези земи.

— Страхотна стая.

Торвалдсен също намираше помещението за интересно. Бе на втория етаж, близо до домакина им. Което се случваше за първи път. Изискана стая с романтично излъчване, която със сигурност някога бе принадлежала на жена с вкус.

— Обичаш ли историята? — попита той.

Гари сви рамене.

— Не и до по-миналото лято. Тук ми стана много по-интересно, нали всичко ми е пред очите.

Хенрик Торвалдсен реши, че е време да обясни на момчето положението им.

— Какво мислиш за домакина и дъщеря му?

— Не са много дружелюбни. Но май те харесват.

— Познавам Алфред от доста време и се опасявам, че крои нещо.

Гари седна на леглото.

— Мисля, че може би той стои зад отвличането ти.

Торвалдсен се взря изпитателно в момчето, което се опитваше да проумее ситуацията.

— Сигурен ли си?

Той поклати глава.

— Затова сме тук. За да разберем.

— Аз също искам да разбера. Онези мъже разстроиха майка ми, а това не ми е приятно.

— Страх ли те е?

— Ти не би ме довел тук, ако имаше някаква опасност.

Отговорът му допадна. Хлапето бе будно.

— Видя как умират двама мъже. Малко петнайсетгодишни момчета могат да кажат същото. Добре ли си?

— Онзи, когото татко застреля, си го заслужаваше. Опита се да ме отвлече. Татко направи каквото трябваше. А ти какво ще правиш?

— Не съм съвсем наясно. Но през следващите няколко дни тук ще има много влиятелни хора. Би трябвало да успея да науча от тях каквото ни интересува.

— Това нещо като клуб ли е?

— Може и така да се каже. Хора със сходни интереси, които се събират, за да обсъждат общи проблеми.

Мобилният му телефон иззвъня върху нощното шкафче. Той се приближи и погледна номера. Йеспер. Натисна зеления бутон.

— Има обаждане за вас. От Тел Авив.

— В такъв случай нека го чуем.

Няколко секунди по-късно, след като се свърза, чу плътен баритон.

— Хенрик, какви ги вършиш?

— Какво, за бога, имаш предвид?

— Недей да скромничиш. Вчерашното ти обаждане събуди подозренията ми, но сега направо ме е обзела параноя.

Предишния ден той се бе обадил в кабинета на израелския премиер. Тъй като даряваше милиони за еврейските каузи и бе финансирал цяла поредица израелски политици, включително настоящия премиер, обаждането му не бе пренебрегнато. Бе задал един-единствен простичък въпрос — защо Израел се интересува от Джордж Хаддад? Умишлено не бе говорил директно с премиера, а бе задал въпроса си чрез началника на кабинета му, който в момента, както долавяше, се чувстваше доста притеснен. Сега Хенрик попита:

— Откри ли отговора на моя въпрос?

— Мосад ни нареди да си гледаме работата.

— Така ли се изразяват пред управляващите?

— Да, когато наистина искат да си гледаме работата.