Стив Бери - Александрийската връзка

— Я ми кажи нещо, което да не знам.

— Какво мислиш за израелците?

Малоун долови моментно учудване в погледа на Макколъм, което бързо изчезна заедно с усмивката, която разтегли устните му.

— Как обичам предизвикателствата!

Време беше да го разтърси.

— Разполагам с „Видението на свети Йероним“.

— Голяма работа ще ни свърши, след като не знаем значението му.

С което Малоун бе напълно съгласен.

— Аз пък разполагам с Пътя на героя.

Това разкритие прикова вниманието на Малоун най-вече защото Джордж Хаддад не им бе оставил никакви подробности.

— Искам да знам — продължи Макколъм — дали имате книгата на Томас Бейнбридж.

Пам довършваше закуската си от плодове и кисело мляко. Тя бе съвсем наясно с първото правило на адвокатите — никога не разкривай какво знаеш — но Малоун реши, че за да получи нещо, ще трябва и да даде.

— Имаме я — и за да подразни слушателя си, той добави — и не само нея.

Лицето на Макколъм изрази възхищение.

— Знаех си, че съм прав, като реших да ти спася кожата.

Херман наблюдаваше как Торвалдсен и младият му повереник напускат кабинета. Маргарете стоеше до него. Бяха прекарали приятни трийсет минути заедно.

— Какво мислиш? — попита той дъщеря си.

— Хенрик се държа както винаги. Поема много повече информация, отколкото сам дава.

— Такава е природата му, както и моята. — И такава би трябвало да е твоята , помисли си той. — Усети ли нещо особено?

Тя поклати глава.

— Нещо в момчето? — попита той.

— Стори ми се възпитано.

Херман реши да сподели част от нещата, с които тя не бе наясно.

— Хенрик е отчасти замесен в инициатива, която понастоящем занимава Кръга. Изключително важна за онова, което обсъждахме на закуска.

— Александрийската библиотека?

Той кимна.

— Един от близките му сътрудници на име Котън Малоун е част от играта.

— Сейбър ли ръководи операцията?

— И то доста добре. Всичко върви по план.

— Момчето също беше Малоун. И то ли е замесено?

— Син е на Котън Малоун.

Лицето й изрази изненада.

— Защо е тук?

— Доста хитър ход от страна на Хенрик. При положение че всички членове са тук, няма начин да не пазим поведение. Това е може би най-безопасното място и за двама им. Естествено, понякога стават злополуки.

— Готов си да навредиш на момчето?

Той се втренчи в нея.

— Готов съм да направя всичко необходимо, за да защитя интересите ни. Както би следвало да постъпиш и ти.

Тя не отговори и той й остави няколко минути да помисли. Накрая тя въздъхна:

— Необходимо ли е да става злополука?

Приятно му бе, че започва да осъзнава сериозността на положението.

— Зависи какво си е наумил нашият скъп приятел Хенрик.

— Защо са те нарекли така? — попита Макколъм. — Котън?

— Всъщност, това е доста… — започна Пам.

Малоун я прекъсна.

— … дълга история. Ще я обсъдим друг път. В момента искам да разбера за Пътя на героя.

— Винаги ли се дразниш толкова, като стане въпрос за името ти?

— Дразня се, когато става въпрос за губене на време.

Макколъм привършваше блюдото си с плодове. Определено се хранеше здравословно. Овесени ядки, ягоди, плодов сок, пълнозърнесто хлебче.

— Добре, Малоун. У мен е. Взех го от един поканен, който почина, преди да успее да откликне на поканата.

— Твое дело ли беше?

— В този случай, не. Причините бяха естествени. Открих го и откраднах описанието. Не ме питай кой е бил, тъй като нямам намерение да споделям. Важното е, че разполагам с указанията.

— А сигурен ли си, че са истински?

Макколъм се подсмихна.

— В моята работа това става известно едва когато стигнеш. Но съм готов да рискувам.

— Какво всъщност искаш? — попита Пам. През цялата закуска бе запазила нетипично мълчание. — Очевидно знаеш повече, отколкото ние. Тогава защо си губиш времето с нас?

— Ако трябва да съм честен, имам един проблем. През последните няколко седмици се боря с описанието на Пътя. Представлява невероятна гатанка. Чийто отговор не мога да открия. Мислех, че вие двамата можете да помогнете. В замяна съм готов да споделя каквото зная.

— Както и да застреляш двама души в главата — вметна Малоун.

— Щяха да направят същото с вас. Което, между другото, би трябвало да те накара да се замислиш. Кой би могъл да иска смъртта ви?

Хубав въпрос , помисли Малоун. Никой не ги бе проследил от Лондон, в това бе убеден. Нямаше логика убийците да са ги причаквали в Бейнбридж Хол. Та той бе решил да отиде там едва преди няколко часа.