Стив Бери - Александрийската връзка

— И смяташ да я дадеш под съд?

— Ще завлека окаяния й задник някъде, където няма журналисти.

— Откъдето тя няма да се завърне.

Отново настъпи тишина.

— Случват се и такива неприятности, Брент.

— Това засяга ли и мен?

— Всъщност, да. Изглежда, израелците не те харесват, а не желаят да кажат защо. Може би заради консервативните християнски глупости, които обичаш да проповядваш. — Дейли замълча за миг. — Или може би просто защото си негодник. Нямам представа.

— Интересно какъв респект изпитваш към поста ми.

— Изпитвам респект към хората, които са издигнали мен на поста ми. Би следвало да го изпитваш и ти. Да сме наясно. Добре ще ни дойде едно терористично нападение, а не познавам никого, който ще пролее сълзи, ако ти се окажеш жертвата. Печелим и в двата случая. С един куршум три заека и така нататък. Теб те няма. Израел поне веднъж е доволен. Общественото мнение се наклонява в наша полза. Всички гледат с уважение към президента. Животът е прекрасен.

— Значи си дошъл да заплашваш министъра на правосъдието на Съединените щати?

— Е, хайде, как можа да изречеш подобно нещо? Дойдох само да ти предам тази заплаха. Редно е да го знаеш, за да се вземат необходимите предпазни мерки. А също и Стефани. По някаква причина израелците са й доста ядосани. Ти обаче не знаеш къде се намира тя, така че не можеш да я предупредиш. Жалко. Но се смятай за предупреден.

— Предполагам, самите израелци няма да се намесят в каквито и да било убийства?

— Разбира се, че не. Израел не е терористична държава. Но пък те са доста изобретателни, така че ще съумеят да измислят нещо. А и имат връзки с, така да се каже, гадни субекти. Затова и те предупреждаваме.

Стефани чу някой да се изправя.

— Всичко е част от работата, Брент.

— И ако се държа като добро момче и спазвам правилата, онези гадните субекти ще изгубят ли интерес към мен?

— Не мога да кажа със сигурност. Но е възможно. Защо не провериш?

Стаята потъна в мълчание, толкова дълго, та чак стана неловко. Стефани си представи два лъва, изправени един срещу друг.

— Нима наследството на президента си заслужава тези усилия? — попита Грийн.

— Нима мислиш, че гоня подобна цел? В никакъв случай. Става въпрос за моето наследство. За това, което аз ще постигна. А подобен политически капитал струва повече от злато.

Стефани чу стъпки, отдалечаващи се от кухнята.

— Лари — извиси глас Грийн.

Стъпките спряха.

— Не се страхувам от теб.

— А би трябвало.

— Пробвай се. После аз ще се пробвам.

— Брент, ако аз се пробвам, ти ще се озовеш обратно във Върмонт два метра под земята, в дървен ковчег.

— Не бъди толкова сигурен.

Дейли се подсмихна.

— Най-забавното в цялата тази история е, че двамата, които ме дразнят най-много, вероятно ще измъкнат правителството от клоаката, в която е затънало. Ето на това му се вика да се справиш с наличните ресурси.

— Може и да те изненадаме.

— Все го повтаряш. Желая ти приятен ден.

Отвори се врата, после се затвори.

— Тръгна си — каза Грийн.

Стефани пристъпи от кухнята с думите:

— Май вече не можеш да ми нареждаш какво да правя.

Забеляза умората в сивите му очи. Тя също се чувстваше изтощена.

— Най-накрая си спечели уволнението.

— Което е най-малкият ни проблем — вметна Касиопея.

— В правителството има предател — заяви Грийн. — И аз възнамерявам да го открия.

— Уверявам ви, господин министър — каза Касиопея, — не сте си имали работа с така наречените гадни субекти. Дейли е прав. Израелците няма да вършат лично мръсната работа. Ще си намерят наемници. И проблемът е в хората, които ще изберат.

— Тогава ще трябва много да внимаваме.

Стефани за малко да се усмихне. Брент Грийн бе много по-смел, отколкото си бе представяла. Но имаше и нещо друго. Бе го усетила и преди, а сега вече бе сигурна.

— Имаш план, нали?

— О, да. И аз имам своите ресурси.

Виена, Австрия, 10:50 ч.

Алфред Херман се сбогува с Политическия комитет, извини се и напусна трапезарията. Бяха му съобщили, че специалният му гост най-после е пристигнал.

Мина по коридорите на приземния етаж и влезе в просторното фоайе на замъка точно когато Хенрик Торвалдсен пристигаше с накуцване. Разтегна лицето си в усмивка и възкликна на английски:

— Хенрик. Чудесно е, че те виждам.

Торвалдсен също се усмихна, съзирайки домакина си.

— Алфред. Нямах намерение да идвам, но после реших, че просто трябва да видя всички останали.