Стив Бери - Александрийската връзка

— Пътят — започна Макколъм — се оказва много по-сложен, отколкото си мислех първоначално. Сега ми казваш, че и евреите са замесени.

— Един мой приятел бе убит вчера, което би трябвало да сложи край на еврейския интерес.

— Този твой приятел беше ли запознат с библиотеката?

— Точно това бе причина за смъртта му.

— Не е първият.

Малоун искаше да разбере нещо.

— Предполагам, искаш да продадеш евентуалните ръкописи на дилъри?

Макколъм сви рамене.

— Искам да получа отплата за положените усилия. Това притеснява ли те?

— Ако все още съществуват ръкописи, трябва да се съхраняват и изучават.

— Аз не съм алчен, Малоун. Все някъде из откритото ще има нещичко, което да мога да продам като компенсация за усилията си. — Макколъм направи пауза. — Както и заслугите за откритието, естествено. Това само по себе си би имало стойност.

— Богатство и слава — каза Пам.

— Открай време най-великата награда — каза Макколъм. — И двете имат своите предимства.

Малоун бе чул достатъчно.

— Разкажи ни за указанията.

Макколъм седеше пред тях, надменен като божество, нагъл като дявол. Трябваше да внимават с него. Убиваше с прекалено голяма лекота. Но ако действително разполагаше с Пътя на героя, можеше да се окаже единственият им ход в правилната посока.

Макколъм посегна към джоба си и извади лист хартия.

— Ето как започва.

Малоун взе листчето с размера на банкнота и зачете.

Колко странни са ръкописите, велики изследователю на неизвестното. Явяват се поотделно, но за онези, които знаят, че багрите на дъгата образуват един-единствен бял лъч светлина, представляват едно цяло. Но как да открием този единствен лъч? Това е загадка, но посети параклиса край река Техо във Витлеем, посветен на нашия светец покровител.

— Къде е останалото? — попита той.

Макколъм се подсмихна.

— Разгадай тази част, после ще видим. Да не прибързваме.

Малоун се изправи.

— Къде тръгна? — попита Макколъм.

— Да си заработя заплатата.

Вашингтон, окръг Колумбия, 5:30 ч.

Стефани се бе сблъсквала с много неща, но никога със заповед за задържане. Лари Дейли качваше залога.

— Трябва незабавно да ударим Дейли — каза тя.

Тримата с Грийн и Касиопея стояха насред кухнята му, а в кафеварката на плота бълбукаше кафе. Ароматът й напомни, че бе гладна.

— Какво имаш предвид? — попита Касиопея.

Нито веднъж за дванайсет години Стефани не бе излагала на опасност секретността на проекта. Тя приемаше клетвата си сериозно. Но сега безбройните съмнения я лишаваха от увереност и тя се колебаеше какво да предприеме. Накрая реши, че има само един избор, и каза:

— Ние разследвахме Дейли.

Лицето на Грийн стана още по-сериозно.

— Обясни ми.

— Исках да разбера какво мотивира действията му и за целта прикрепих към него една агентка. Следеше го с известни прекъсвания почти цяла година. Научих много.

— Стефани, продължаваш да ме смайваш. Знаеш ли какво щеше да се случи, ако беше разбрал?

— Вероятно щяха да ме уволнят, така че какво значение има сега?

— Той се опитва да те убие. Може би все пак е разбрал.

— Съмнявам се. Тя бе много добра. Но Дейли е загазил до ушите. Ти каза, че така и не си открил нарушения на закона. Аз пък открих. И то много. Финансиране на кампанията, подкупи, измами. Дейли е проводникът за всичко, което хората с възможности искат от Белия дом и не желаят имената им да се появят върху изобличителни документи.

— Защо не си предприела нищо?

— Смятах да го направя, но ми попречи изтичането на информация. И се наложи да почакам.

— А сега, когато той оглави проект „Магелан“, ще открие ли какво си правила? — попита Касиопея.

Стефани поклати глава.

— Цялата информация е класифицирана, а агентката, която водеше разследването, беше отстранена от проекта преди месеци. Знаем само аз и тя.

Грийн наля кафе в две чаши.

— Какво искаш да направиш?

— Тъй като приятелката ми с многобройните умения е тук, мислех да довършим разследването.

— Това не ми харесва — намеси се Касиопея.

Грийн направи жест с ръка.

— Дами, сложете си каквото искате в кафето.

— Ти няма ли да пиеш? — попита Стефани.

— Не пия кафе.

— Тогава защо имаш кафеварка?

— Все пак ми идват гости. — Той замълча и добави: — Понякога.

Цялата солидност и мъжка стабилност на Грийн за миг отстъпиха място на момчешката искреност и това й допадна.

— Някой, когото познавам? — попита тя.