Стив Бери - Александрийската връзка

— И църквата, и манастирът са посветени на свети Йероним — тъкмо обясняваше на италиански една от екскурзоводките на скупчилата се около нея група. — Символиката е важна, защото както Йероним, така и манастирът олицетворяват нови изходни точки за християнството. Оттук тръгнали корабите, за да открият Новия свят и да му занесат словото на Христос. Йероним превел древната Библия на латински, за да може повече хора да открият чудото на неговото слово. — Малоун усещаше, че и Макколъм разбира думите на жената.

— Знаеш ли италиански? — попита го той.

— Достатъчно.

— Човек с много качества.

— Каквото е необходимо.

Малоун долови раздразнението му.

— Какво следва в нашите указания?

Макколъм извади ново листче, върху което бе записан първият откъс и нови загадъчни фрази.

Това е загадка, но посети параклиса край река Техо във Витлеем, посветен на нашия светец покровител. Започни пътешествието си в сенките и го завърши на дневна светлина, където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш другото място. И тогава, като пастирите на художника Пусен, озадачен от загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението.

Малоун подаде листчето на Пам и каза:

— Е, добре, да отидем и да видим какво има там.

Последваха гъстата тълпа до входа. Една табела ги уведомяваше, че достъпът до църквата е безплатен, но за останалата част от сградите е необходим билет.

Вътре в църквата, в частта, известна като „долния хор“, таванът бе нисък и навяваше меланхолия. Отляво бе кенотафът на Вашко да Гама. Строг и тържествен, с изобилстващ от морски символи орнаменти. Отдясно имаше друг гроб — на поета Луиш ди Камоинш — както и купел за кръщение. Голите стени и в двете ниши засилваха усещането както за аскетичност, така и за величие. Тълпяха се хора. Екскурзоводите монотонно обясняваха приноса на известните покойници.

Малоун влезе в нефа. Мракът отстъпи пред ярко великолепие. Шест тънки колони, всяка с пищна плетеница от гравирани цветя, се извисяваха към тавана. Късното слънце се лееше през редицата прозорци с цветни стъкла. Лъчи и сенки се гонеха по стените. Решетка от тънки рейки оформяше сводестия таван; колоните наподобяваха мачти, а украсата между тях — корабни въжета. Малоун усещаше присъствието на сарацините, завоювали някога Лисабон, забеляза и византийските елементи. Хиляди детайли се преплитаха около него, без нито един да се повтори. Бе наистина забележително.

А още по-забележително, помисли си той, бе, че древните зидари са имали смелостта да построят нещо толкова масивно върху тръпнещата лисабонска земя. Дървените пейки, някога приютявали монасите, сега служеха само на любопитните. Ромоленето на гласовете отекваше в нефа, периодично надвиквано от нечий спокоен глас по уредбата, който умоляваше за тишина на няколко езика. Малоун откри източника — един свещеник с микрофон, застанал край олтара в средата на кръстовидното пространство. Никой не обръщаше внимание на молбите му — особено екскурзоводите, които продължаваха да редят платените си лекции.

— Това място е невероятно — каза Пам.

Малоун бе напълно съгласен.

— На табелата отвън пише, че затваря в пет. Трябва да си вземем билети за останалата част.

— Аз ще ида да ги купя — предложи Макколъм, — но указанията не ни ли насочват именно насам, към църквата?

— Нямам представа. Най-добре е да огледаме всичко, за да сме сигурни.

Макколъм си проправи път през тълпата до входния портал.

— Какво мислиш? — попита Пам, все още стиснала листа хартия.

— За него или за указанията?

— И двете могат да се окажат проблемни.

Той се усмихна. Права беше. Но що се отнася до указанията, той имаше идея.

— Сега вече някои от фразите звучат смислено. Започни пътешествието си в сенките и го завърши на дневна светлина. Това лесно се получава със самия вход на църквата. Там отзад е като в мазе, а после излизаме на светло.

Свещеникът отново призова множеството към тишина и отново никой не му обърна внимание.

— Не му е лесно — отбеляза Пам.

— Като на детето, което трябва да записва имената на говорещите, докато учителката я няма в стаята.

— Е, добре, господин Гениалност — каза тя. — Какво ще кажеш за където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш друго място .