Стив Бери - Александрийската връзка

— Тогава дай да намерим къде да се скрием, докато всички си тръгнат.

Стефани дотича обратно в кабинета. Трябваше да открие скривалището на Дейли, преди нещата горе да стигнат докрай. Надяваше се, че нито Диксън, нито Дейли бързат, макар Дейли да говореше доста припряно. Касиопея вече тършуваше безшумно.

— Според доклада никога не изнасял флашпаметите от кабинета. Използвал ги с лаптопа си, но никога не ги вземал със себе си. Всеки път й казвал да се качва в спалнята и че той ще дойде след малко — изрече тя по-скоро с устни, отколкото на глас.

— Сериозно рискуваме, като се бавим така.

Стефани спря за миг и се ослуша.

— Май все още са заети.

Касиопея отвори внимателно чекмеджетата на бюрото, опипвайки за тайни отделения. Но Стефани се съмняваше, че ще открият нещо там. Беше твърде лесно. Погледът й отново обходи рафтовете с книги и очите й се спряха на един от политическите трактати, тъничко кафеникаво томче със син надпис.

„Твърда игра“, от Крис Матюс.

Спомни си историята, която Дейли бе разказал на Грийн, когато се хвалеше с новия си пост в проект „Магелан“. Какво бе казал? Властта е това, което държиш в ръцете си. Тя се пресегна и измъкна книгата, отвори я и откри, че последната една трета от страниците бяха залепени заедно и в средата им бе издълбана празнина дълбока около 7–8 милиметра. Вътре имаше пет флашпамети, всяка обозначена с римска цифра.

— Как се сети? — прошепна Касиопея.

— Направо се плаша, че се сетих. Явно започвам да разсъждавам като този идиот.

Касиопея тръгна към задната част на къщата, но Стефани я хвана за ръката и посочи към предишния вход. В отговор получи недоумяващ поглед — изражение, което сякаш говореше: Защо да си просим неприятности? Влязоха в кабинета, после във фоайето. Панелът на алармата до входната врата сочеше, че системата все още е изключена. Тя хвана пистолета на Диксън.

— Лари — провикна се тя.

Тишина.

— Лари. Може ли за момент?

На горния етаж затрополиха стъпки и Дейли се появи на вратата на спалнята, само по панталони, гол до кръста.

— Страхотна прическа, Стефани. Сменяш имиджа, така ли? А и дрехите. Хващат окото.

— Специално заради теб.

— Какво правиш тук?

Тя размаха книгата.

— Дойдох за плячката ти.

Момчешкото лице на Дейли се изкриви от паника.

— Точно така. Време е и ти да се поизпотиш. А, Хедър? — Гласът й се извиси. — Разочарована съм от избора ти на любовник.

Диксън излезе чисто гола от спалнята, без следа от свян.

— Мъртва си.

Стефани сви рамене.

— Ще видим. В момента разполагам с твоя пистолет. — И тя размаха оръжието.

— Какво смяташ да правиш? — попита Дейли.

— Още не съм решила. — И все пак й се искаше да разбере. — Отдавна ли сте близки?

— Не е твоя работа — отвърна Диксън.

— Просто съм любопитна. Прекъснах ви, за да ви информирам, че в играта вече е заложена не само моята кожа.

— Явно знаеш доста — промърмори Дейли. — Коя е приятелката ти?

— Касиопея Вит — отговори Диксън.

— Поласкана съм, че си чувала за мен.

— На теб дължа онази стреличка във врата.

— Няма нужда да ми благодариш.

— Я се връщайте в леглото вие двамата — засмя се Стефани.

— Не съм толкова убедена. — Диксън тръгна към стълбите, но Стефани вдигна оръжието.

— Не ме предизвиквай, Хедър. От скоро съм безработна, а и има заповед за арестуването ми.

Израелката спря, вероятно усещайки, че моментът не е подходящ за предизвикателства.

— В спалнята — повтори Стефани.

Диксън се поколеба.

— Веднага.

Диксън отстъпи назад. Стефани събра дрехите й, включително обувките.

— Не би рискувал да се изложиш публично, като хукнеш след нас — каза тя на Дейли. — Но тя не би се спряла. Това поне ще я забави малко.

Двете с Касиопея си тръгнаха.

Виена, 18:40 ч.

Торвалдсен нахлузи червената роба. Носенето й по време на събранието бе задължително за всички членове. Първото заседание започваше в седем, но той не гореше от особен ентусиазъм. Обикновено имаше прекалено много приказки и твърде малко взети решения. Никога не бе имал нужда от съучастници, за да постига целите си. Но пък му допадаше дружеската атмосфера, която се възцаряваше след заседанията.

Гари седеше в едно от тапицираните кресла.

— Как изглеждам? — попита възрастният мъж развеселено.

— Като крал.

Царствените одежди стигаха до глезените, бяха ушити от кадифе и богато избродирани със златна нишка с мотото на Ордена, JEL’AY EMPRINS . Аз се осмелих. Облеклото датираше от V век, от времето на първия Орден на Златното руно. Хенрик се пресегна за медальона. Масивно злато с изображение на кремък и огниво от черен емайл, а в центъра му — пищно златно руно.