Стив Бери - Александрийската връзка

Колата спря в задръстването и телефонът на Грийн иззвъня тихо. Той бръкна в джоба на сакото си, извади го и погледна дисплея.

— Охо, става интересно. — Той натисна два бутона, включи говорителя и каза: — Чаках да ми се обадиш. С нетърпение.

— Обзалагам се — каза Дейли.

— Май в крайна сметка няма да успея за онзи ковчег във Върмонт.

— Така стоят нещата в шаха, Брент. Всеки ход е ново приключение. Е, ще призная, че твоят беше доста добър.

— Заслугата е изцяло на Стефани.

— Сигурен съм, че е до теб, така че можеш да я поздравиш.

— За теб винаги, Лари.

— Това малко променя нещата — поясни Дейли. — Онези субекти, които споменах, все още са твърде развълнувани.

— Ще трябва да ги успокоиш — каза Стефани.

— Искаш ли да поговорим? — попита Дейли.

Стефани отвори уста, но Грийн вдигна ръка.

— И каква ще е ползата?

— Може и да се окаже голяма. Доста неща са заложени.

Стефани не се стърпя.

— И други освен собствения ти задник ли?

— Много повече.

— Излъга ни, когато каза, че не знаеш нищо за Александрийската връзка, нали? — попита Грийн.

— Излъга е твърде силна дума. По-скоро прикрих някои факти заради националната сигурност. Това ли е цената, която ще трябва да платя?

— Струва ми се разумна, като се има предвид цялата ситуация.

Дейли със сигурност съзнаваше, че стига да имаха желание, можеха да разгласят тайните му както пожелаят. И двамата с Грийн имаха връзки в медиите, и то такива, които с радост щяха да охулят правителството.

— Е, добре. — Гласът на Дейли прозвуча примирено. — Как искате да го организираме?

Стефани бе готова с отговора.

— Публично. Пред много хора.

— Идеята не е добра.

— Това е единственият възможен за нас начин.

След кратка пауза Дейли проговори:

— Кажи къде и кога.

Лисабон, 7:40 ч.

Малоун се събуди, облегнат на грубата каменна стена.

— Минава седем и половина — прошепна Пам в ухото му.

— Колко време съм спал?

— Около час.

Не виждаше лицето й. Бяха обгърнати от пълен мрак. Припомни си положението им.

— Наред ли е всичко там горе? — попита той Макколъм.

— Тихо и спокойно.

Малко преди пет часа бяха решили, че трябва някъде да се скрият. Посетителите се бяха източили бавно, възползвайки се от лъчите на късното слънце за няколко последни снимки на фона на пищните орнаменти в мавритански стил. Горната галерия не им бе предложила безопасно убежище, но притичвайки покрай северната стена на църквата на долното ниво, бяха открили единайсет дървени врати. Една табелка поясняваше, че тесните пространства зад тях някога бяха служили за изповедални.

Макар вратите на десет от изповедалните да бяха заключени, Макколъм бе успял да отвори една благодарение на тясна дупка, пробита с бормашина под ключалката. Явно бравата бе дефектна и персоналът си служеше с тази дупка. Макколъм бе извадил от джоба си доста впечатляващ нож, с който бе отместил резето, и след като се свиха вътре, бе заключил отново.

Малоун нямаше представа, че Макколъм е въоръжен. Невъзможно бе да е пренесъл ножа на борда на самолета, но на лондонското летище бе обявил малка чанта, която в момента се намираше в сейф на лисабонското летище. Малоун също бе оставил чантата от апартамента на Хаддад на съхранение. Но фактът, че Макколъм не бе споменал ножа, само го направи още по-подозрителен.

В изповедалнята имаше втора тъмна стаичка, отделена с параван под формата на желязна решетка. От това вътрешно помещение към църквата се отваряше врата, през която някога е влизал каещият се. Двете помещения бяха разделени от параван, през който се бе осъществявала изповедта.

Малоун, отгледан като католик, си спомняше подобна организация, макар и в по-простичко изпълнение, в неговата църква. Като дете все не можеше да разбере защо не може да види свещеника, който опрощаваше греховете му. Когато бе потърсил обяснение, монахините от училището му бяха казали единствено, че разделението е задължително. Постепенно бе научил, че католическата църква обича да нарежда какво трябва да се прави, но не е много склонна да обяснява защо. Което пък отчасти обясняваше защо вече не спазваше каноните й.

Той погледна светещия циферблат на часовника на Пам. Беше почти осем. Все още бе рано, но пък църквата бе затворена вече от три часа.

— Някакво раздвижване вътре? — попита той тихо Макколъм.

— Нито звук.

— Тогава да вървим — прошепна Малоун в мрака. — Няма смисъл да седим тук повече.