Стив Бери - Александрийската връзка

Вдигна поглед от екрана, когато Торвалдсен влезе в стаята, тътрейки крака. Възрастният датчанин явно се бе потрудил да се облече. Ниската му приведена фигура, резултат от категоричния отказ на гръбнака му да се изправи, бе скрита под огромен пуловер с цвят на тиква. Гъстата му сребриста коса бе пригладена настрани, а веждите му бяха все така буйни и непокорни. Дълбоки бръчки обрамчваха устата и набраздяваха челото му, а бледата му кожа издаваше, че избягва слънцето, което Малоун знаеше със сигурност, тъй като датчанинът рядко излизаше. На континент, където под „сребърна лъжичка“ се разбираха милиарди, Торвалдсен бе в списъка на най-богатите хора.

— Какво става? — попита Торвалдсен.

— Хенрик, да ти представя бившата ми съпруга Пам.

Торвалдсен й се усмихна.

— Приятно ми е.

— Нямаме време за любезности — отговори тя, без да обръща внимание на домакина им. — Трябва да мислим за Гари.

Торвалдсен се обърна към Малоун.

— Изглеждаш ужасно, Котън, а и дамата има доста притеснен вид.

— Притеснен ли? — сопна се Пам. — Току-що скочих от горяща сграда. Отвлякоха сина ми. Изтощена съм от полета и не съм яла от два дни.

— Ще наредя да приготвят храна. — Гласът на Торвалдсен не показа никакво вълнение, сякаш подобни неща му се случваха всяка нощ.

— Не искам храна. Искам да се погрижим за сина ми.

Малоун описа случилото се в Копенхаген, след това отбеляза:

— Опасявам се, че сградата вече я няма.

— Което е най-малкият от проблемите ни.

Думите му накараха Малоун да се усмихне. Допадаше му тази черта на Торвалдсен. Винаги на твоя страна, независимо от всичко.

Пам крачеше из стаята като лъвица в клетка. Малоун забеляза, че е отслабнала от последния им разговор. Фигурата й открай време бе стройна, косата й — дълга и с червеникав оттенък, а годините не бяха променили бледия тен на осеяната й с лунички кожа. Дрехите й бяха в ужасно състояние, но тя изглеждаше точно толкова добре, колкото когато се бе оженил за нея. Беше скоро след като започна работа към Военната прокуратура. Такава си беше Пам — външността й бе страхотна, но същността — проблемна. Дори и сега сините й очи, зачервени от плач, успяваха да излъчват леден гняв. Беше интелигентна, умна и изтънчена, но в момента бе объркана, замаяна, ядосана и уплашена. А според Малоун нито една от тези емоции не предвещаваше добро.

— Какво чакате? — сопна се тя.

Той погледна екрана на компютъра. Все още нямаше достъп до сървъра на проекта. Но тъй като вече не бе на действителна служба, молбата му за достъп вероятно вече бе препратена за одобрение на Стефани. Знаеше, че щом разбере кой иска да влезе в сървъра, тя веднага щеше да се включи онлайн.

— С това ли се занимаваше навремето? — попита Пам. — С хора, които се опитват да те подпалят? И стреляше по тях? Това ли правеше? Виж докъде ни доведе. Виж на какво се насадихме.

— Мисис Малоун — прекъсна я Торвалдсен.

— Не ме наричайте така — изсъска тя. — Отдавна трябваше да си сменя фамилията. Знаех си, че трябва да включа такова условие в бракоразводните документи. Но не исках фамилията ми да е различна от тази на Гари. Нали не можех и дума да кажа срещу скъпоценния му баща. Нито думичка. Да, Котън, ти си най-великият. Истински герой в очите на детето.

Явно й се искаше да предизвика скандал и донякъде му се дощя да й угоди. Компютърът издаде звук. Екранът превключи на началната страница на проекта.

Той въведе паролата и след миг връзката вече бе установена. Появиха се думите РИЦАРИ ТАМПЛИЕРИ. Кодираният вход към Стефани. Той написа АБАТСТВО „ДЕ ФОНТЕН“, където преди няколко месеца двамата със Стефани бяха открили останките на средновековния орден. След няколко секунди се изписаха думите:

Какво има, Котън?

Той набра кратко описание на случилото се. Тя отвърна:

При нас е изтекла информация. Преди два месеца. Някой е стигнал до засекретените файлове.

Би ли пояснила?

В момента не мога. Искахме да запазим всичко в тайна. Трябва да проверя някои неща. Потърпи малко. Къде си в момента?

В дома на любимия ни датчанин.

Предай му много поздрави.

Чу Торвалдсен да изсумтява и си припомни, че подобно на двама разведени родители, Стефани и Хенрик се търпяха само заради него.

— И какво, ще седим и ще чакаме ли? — попита Пам. И двамата четяха над рамото му.

— Точно така ще постъпим.

Тя се втурна към вратата.

— На вас може и да ви е достатъчно. Аз обаче смятам да предприема друго.