Стив Бери - Александрийската връзка

Останалите дребни детайли само потвърждаваха колко сериозен бе противникът му.

Малоун владееше достатъчно добре няколко езика, нямаше известни пристрастия или фобии и бе склонен към саможертва и впечатляваща всеотдайност. Освен всичко бе надарен с фотографска памет, за което Сейбър особено му завиждаше.

Компетентен, опитен, интелигентен. Безкрайно по-различен от глупаците, които бе наел — четирима холандци, лишени от интелигентност, морал и дисциплина.

Хобро Плац се изпълни с хора, наблюдаващи огнеборците. Нощният въздух щипеше лицето на Сейбър. Есента в Дания май бе само кратка прелюдия към зимата. Той пъхна свитите си в юмруци ръце в джобовете на якето.

Опожаряването на всичко, събирано старателно от Котън Малоун през последната година, бе необходимо за плана. Нищо лично. Просто работа. И ако Малоун не му доставеше онова, което искаше, нямаше да се поколебае да убие момчето.

Холандецът до него — онзи, който бе говорил с Малоун — се покашля, но продължи да мълчи. От самото начало Сейбър им бе втълпил едно от своите железни правила: Говори само когато те питат. Нямаше нито време, нито желание за празни приказки.

Още няколко минути продължи да наблюдава зрелището. Накрая прошепна в микрофона:

— Всички да сте нащрек. Знаем къде отиват, а вие знаете какво да правите.

4:00 ч.

Малоун паркира колата си пред Кристиангаде, имението на Хенрик Торвалдсен, което се издигаше на източното крайбрежие на остров Зеланд до протока Йоресунд. От Копенхаген бе шофирал трийсет километра на север в новичката мазда, която обикновено паркираше на няколко пресечки от книжарницата си, близо до замъка Кристианбург.

След спускането им от покрива бе видял как пожарникарите се опитват да ограничат бушуващия в дома му огън. Явно бе, че всичките му книги са се превърнали в пепел, и дори и пламъците да не успееха да погълнат и последната, горещината и пушекът щяха да нанесат непоправими щети. Бе си наложил да се пребори с надигащия се гняв, повтаряйки си нещо, което бе научил преди много години. Никога не изпитвай омраза към врага си. Това замъглява преценката. Не. Не трябваше да храни омраза. Трябваше да мисли.

Но Пам затрудняваше нещата.

— Кой живее тук? — попита го тя.

— Един приятел.

По пътя се бе опитвала да изкопчи някаква информация от него, но той не бе особено словоохотлив, което очевидно я вбесяваше. Е, преди да се справи с нея, трябваше да поговори с някой друг.

Тъмната къща бе оригинален образец на датския барок — три етажа, построени от облицована с пясъчник тухла, завършена с изящно извит меден покрив. Едното крило бе обърнато към сушата, другото към морето. Преди триста години член на семейство Торвалдсен я бе построил, след като успешно бе превърнал хиляди тонове безполезен торф в гориво за производството на стъкло. Наследниците я бяха поддържали с любов в продължение на векове и в крайна сметка бяха превърнали Аделгаде Гласверкер, с характерния символ от два кръга и черта под тях, в най-известния производител на стъкло в Дания. Днес конгломератът се ръководеше от главата на семейството Хенрик Торвалдсен — човека, заради когото в момента Малоун живееше в Дания.

Той се запъти към солидната входна врата. Камбанен звън, напомнящ призива на копенхагенска църква по обяд, оповести присъствието му. Натисна звънеца още веднъж, после задумка по вратата. В един от горните прозорци светна лампа. После в още един. След няколко минути чу звука от отключване и вратата се отвори. Макар човекът пред него очевидно току-що да се бе събудил, медночервената му коса бе сресана, лицето му представляваше маска на вежливост, а памучният му халат бе съвършено изгладен.

Йеспер. Икономът на Торвалдсен.

— Събуди го — каза Малоун на датски.

— А каква е целта на подобно радикално действие в четири сутринта?

— Погледни ме. — Котън бе потен, мръсен и покрит със сажди. — Не ти ли изглежда достатъчно важно?

— Склонен съм да смятам, че е така.

— Ще изчакаме в кабинета. Трябва да ползвам компютъра му.

Първата му работа бе да отвори пощата си и да провери дали няма нови съобщения, но кутията бе празна. След това влезе в сървъра на проект „Магелан“ с паролата, дадена му от бившата му шефка Стефани Нел. Макар да се бе пенсионирал и вече да не фигурираше във ведомостите на Министерството на правосъдието, заради скорошните събития във Франция Стефани му бе осигурила пряка линия за комуникация. Със съответната времева разлика — в Атланта бе все още понеделник, десет часа вечерта — той знаеше, че съобщението му ще бъде препратено директно на нея.