Стив Бери - Александрийската връзка

— Няма нужда да гледаш. Просто мести ръце, една по една.

Тя така и направи.

Между мястото, където бе застанал, и мъчително увисналото й тяло се простираха над два метра корниз. Но тя се справяше. Първо едната ръка, после другата. И тогава той видя фигурите долу. На площада. Двамата се бяха върнали, този път с пушки.

Котън светкавично смъкна раницата, ръката му потъна вътре и извади беретата.

Стреля два пъти по фигурите петнайсетина метра под него. Пронизителният звук отекна зловещо в сградите, опасващи площада.

— Защо стреляш? — попита Пам.

— Давай, давай.

Още един изстрел, и мъжете долу хукнаха.

Пам стигна ръба. Той я погледна.

— Заобиколи го и се изтегли към мен.

Взря се в тъмнината, но не видя стрелците. Пам тъкмо заобикаляше ръба, с една ръка вкопчена в корниза, другата — опипваща за опора.

Внезапно изпусна корниза. И политна.

Той протегна ръка, все още стискайки пистолета, и успя да я хване. Двамата се сгромолясаха върху покрива. Дишаха тежко.

Мобилният телефон иззвъня. Той стигна пълзешком раницата, намери телефона и отвори капачето.

— Забавляваш ли се? — попита предишният глас.

— Има ли някаква по-специална причина да взривиш книжарницата ми?

— Ти беше този, който заяви, че няма намерение да излиза оттам.

— Искам да говоря с Гари.

— Аз определям правилата. Вече пропиля трийсет и шест минути от седемдесет и двата часа. На твое място бих побързал. Животът на сина ти зависи от това.

Линията замлъкна.

Прозвучаха сирени. Малоун хвана раницата и скочи на крака.

— Трябва да вървим.

— Кой беше?

— Нашият проблем.

— А кой е той?

Обзе го внезапна ярост.

— Нямам представа.

— Какво иска?

— Нещо, което не мога да му дам.

— Как така не можеш? Животът на Гари зависи от това. Огледай се само. Та той взриви книжарницата ти.

— Ей, Пам, хич нямаше и да забележа, ако не ми беше казала.

Той се обърна.

Тя го сграбчи за рамото.

— Къде отиваме?

— Да намерим отговор на някои въпроси.

От източния край на площада Сейбър наблюдаваше как книжарницата на Котън Малоун гори. Флуоресцентно жълтите пожарни коли вече бяха пристигнали и бълваха вода върху бушуващите в прозорците пламъци.

Дотук добре. Малоун бе принуден да действа. Превръщане на реда в хаос. Това бе мотото му. Това бе животът му.

— Спуснаха се от съседната сграда — съобщи глас по радиоприемника в ухото му.

— Къде отиват? — прошепна той в микрофона на ревера си.

— Към колата на Малоун.

Право в целта.

По площада тичаха пожарникари и влачеха маркучи, решени да не позволят разпростирането на пожара. А пожарът определено се разрастваше. Явно редките книги горяха с ентусиазъм.

Съвсем скоро сградата на Малоун щеше да се превърне в пепел.

— Всичко друго на място ли е? — попита той мъжа до себе си.

— Лично проверих. Всичко е готово.

Събитията, които предстояха да се случат, бяха сериозно обмислени и планирани. Дори не бе убеден, че успехът е възможен — целта бе неосезаема, неуловима — но ако следата, по която бе тръгнал, действително водеше нанякъде, той щеше да е готов.

Сега всичко зависеше от Малоун.

Рожденото му име бе Харолд Ърл и никъде, в каквито и да било документи, нямаше обяснение за произхода на прякора му Котън. Малоун бе на четирийсет и осем, с единайсет години по-възрастен от Сейбър. Но като него бе американец, роден в Джорджия. Майка му бе коренячка южнячка, баща му — военен от кариерата, флотски командир, чиято подводница бе потънала, когато Малоун бе едва десетгодишен. Любопитно бе, че Малоун бе последвал стъпките на баща си, записал се бе в Морската академия и школата за летци, след което рязко бе сменил посоката и в крайна сметка се бе дипломирал като адвокат. Следването му бе платено от държавата. След завършването си бе постъпил във Военната прокуратура, където бе прекарал девет години. Преди тринайсет години отново бе сменил посоката и се бе преместил в Министерството на правосъдието, където бе станал част от екипа на проект „Магелан“, който провеждаше някои от най-деликатните международни разследвания на Америка. Там се бе задържал до миналата година, пенсионирал се бе по-рано с висок чин, напуснал бе Америка, преместил се бе в Копенхаген и бе купил книжарница за редки издания.

Криза на средната възраст? Проблеми с правителството?

Сейбър не знаеше със сигурност.

А също и развод. Него Сейбър бе разучил с подробности. Но така и не разбра причината. Малоун бе загадка. Макар да бе заклет библиофил, нищо в психологическите профили, които Сейбър бе изчел, не даваше задоволително обяснение за подобни радикални промени.