Стив Бери - Александрийската връзка

Спокойният глас на мъжа подейства на Хаддад като ведро с вода, лиснато върху пламък.

— Какво да сподели?

Пазителят поклати глава.

— Мога да кажа само на него.

— Той е мъртъв.

— В такъв случай трябва да се избере друг кандидат.

Какви ги дрънкаше този човек? Джордж Хаддад бе пленявал не един и двама евреи — и ги бе изтезавал, за да научи каквото може, след което бе разстрелвал каквото бе останало от тях. Преди накба Хаддад отглеждаше маслини, но подобно на баща си бе привлечен от науката и искаше да продължи да учи. Сега това бе невъзможно. Светът явно компенсираше евреите за холокоста и създаваше границите на държавата Израел, чертаейки ги върху древните арабски земи. И всичко за сметка на палестинския народ.

Той допря пистолета между очите на мъжа.

— Току-що се самопровъзгласих за поканен. Кажи какво е това знание.

Очите на мъжа го пронизаха и за миг го обзе странно безпокойство. Този пратеник очевидно не за първи път се сблъскваше с подобна дилема. Хаддад се възхити на смелостта му.

— Водите ненужна война срещу враг, който е дезинформиран.

— Какви ги говориш?

— Ще разбере само следващият поканен.

Сутринта преваляше. Хаддад имаше нужда от сън. Надявал се бе да изтръгне от пленника имената на някои евреи от нелегалното движение, може би дори на чудовищата, които вчера бяха избили невинни хора. Проклетите англичани осигуряваха на ционистите пушки и танкове. От години бяха забранили на арабите да притежават оръжие, което ги поставяше в много неизгодно положение. Вярно бе, че арабите имаха числено превъзходство, но евреите бяха по-добре подготвени и Хаддад се опасяваше, че изходът на войната ще бъде легитимността на държавата Израел.

Той се взря отново в каменното, непоколебимо изражение, в очите, които нито за миг не се отклоняваха от неговите, и разбра, че пленникът му е готов да умре. През последните няколко месеца за Джордж Хаддад бе станало много по-лесно да убива. Жестокостите на евреите притъпяваха онова, което бе останало от съвестта му. Бе само на деветнайсет, но сърцето му се бе превърнало в камък.

Войната си е война.

И той натисна спусъка.

Копенхаген, Дания

Вторник, четвърти октомври, наши дни, 1:45 ч.

Котън Малоун се озова лице в лице с източника на множество свои проблеми. Пред отворената врата на книжарницата му стоеше бившата му съпруга, последният човек на света, когото би очаквал да види. Забеляза паниката в уморените й очи, спомни си за думкането по вратата, което го бе събудило преди няколко минути, и мигновено помисли за сина си.

— Къде е Гари? — попита той.

— Отвлякоха го. Заради теб. Отвлякоха го. — Тя се хвърли напред и го заудря със свити юмруци по раменете. — Жалко копеле!

Той я сграбчи за китките и спря устрема й, а тя внезапно се разплака.

— Точно за това те напуснах. Мислех, че всичко е приключило.

— Кой отвлече Гари? — В отговор получи само хлипане. Продължи да държи ръцете й. — Пам, чуй ме. Кой отвлече Гари?

Тя се втренчи в него.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Какво правиш тук? Защо не се обади на полицията?

— Защото те ми наредиха да не го правя. Казаха, че само ако приближа полицията, Гари ще умре. Казаха, че ще разберат, и аз им повярвах.

— Кои са тези те ?

Тя издърпа ръцете си, лицето й пламна от ярост.

— Не знам. Наредиха ми да изчакам два дни, после да дойда тук и да ти дам това. — Тя затършува в чантата си и извади един телефон. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи. — Казаха да си провериш електронната поща.

Правилно ли я бе чул? Да си провери електронната поща?

Отвори капачето на телефона и провери честотата. Достатъчно мегахерци, за да има връзка в целия свят. Което го накара да се замисли. Изведнъж се почувства изключително уязвим. Хобро Плац бе смълчан. В този късен час градският площад бе пуст.

Сетивата му внезапно се събудиха.

— Влизай вътре. — Той я дръпна в книжарницата и затвори вратата. Не бе запалил лампите.

— Какво има? — попита тя с пресекващ от уплаха глас.

Котън се извърна към нея.

— Нямам представа, Пам. Ти ми кажи. Синът ни е отвлечен от неизвестни лица, а ти чакаш цели два дни, преди да кажеш на някого? Не ти ли се струва безумно?

— Нямам намерение да излагам живота му на опасност.

— А аз имам ли? И как по-точно?

— С това, че си ти — изрече тя с леден глас и той незабавно си припомни защо вече не живееше с нея.