Стив Бери - Александрийската връзка

Той се приближи и грабна една брошура от купчината. Бързо откри стаята с надпис САЛОН и посочи:

— Натам.

Машината за полиране на пода и радиото продължаваха да се надпяват на горния етаж.

Излязоха от мрачното фоайе, тръгнаха по широките коридори и накрая стигнаха ярко осветена зала.

— Уха! — възкликна Пам.

Малоун също бе впечатлен. Огромното пространство напомняше входното помещение в двореца на римски император. Поредният стряскащ контраст спрямо останалата част от къщата.

— Това място е като увеселителния парк „Епкот“ — възкликна той. — Всяка стая е от различна епоха и държава.

Ярката светлина на полилея осветяваше бели мраморни стълби с тъмночервена пътека по средата. Стъпалата водеха право към перистил с йонийски колони. Плетеница от ковано желязо свързваше колоните от розов мрамор. Множеството ниши и на двете нива излагаха на показ бюстове и скулптури като в музейна експозиция. Малоун вдигна очи нагоре. Таванът бе достоен за катедралата „Св. Павел“.

Той поклати глава. Нищо във фасадата на имението не намекваше за подобен разкош.

— Салонът е нагоре по тези стълби — каза той.

— Имам чувството, че отиваме на прием у кралицата — каза Пам.

Тръгнаха по елегантната пътека по незащитените с перила стъпала. На върха масивна двойна врата се отваряше към притъмнена стая. Малоун щракна ключа и светлината на полилея, изработен от животински бивни, разкри претъпкан с износени, но очевидно скъпи мебели салон, чиито стени бяха облечени в бледозелено кадифе.

— Не бихме могли и да очакваме друго — отбеляза той — след онова, което видяхме.

Той затвори вратите.

— Какво точно търсим? — попитам Пам.

Малоун заоглежда картините по стените, повечето от които бяха портрети на личности от XVI и XVII век. Не разпозна никого. Под портретите бяха окачени рафтове от кленово дърво. Окото му на библиофил бързо забеляза, че томовете бяха обикновени, наредени колкото да хващат окото, лишени от историческа или литературна стойност. Най-отгоре върху рафтовете имаше бронзови бюстове. Но отново не разпозна никого.

— „Видението на свети Йероним“ — повтори той. — Може би е някой от тези портрети.

Пам обиколи стаята, изучавайки всеки образ. Малоун ги преброи. Четиринайсет на брой. Повечето бяха жени в разкошни рокли, но имаше и мъже с перуки и развети одежди, по модата от преди триста години. Две канапета и четири стола образуваха буквата U пред каменна камина. Вероятно именно тук Томас Бейнбридж бе прекарвал голяма част от времето си.

— Нито една от картините няма каквато и да било връзка със свети Йероним — отбеляза Пам.

Малоун бе озадачен.

— Джордж каза, че е тук.

— Може и да е било. Но вече не е.

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани зяпна Брент Грийн и на обикновено безизразното й лице се изписва неподправено изумление.

— Торвалдсен ти е казал да оттеглиш охраната ми? Че откъде изобщо го познаваш?

— Познавам страшно много хора — каза Грийн и направи жест към вързаните си крайници, — макар в момента да разчитам изцяло на вашето благоволение.

— Глупаво е било да накарате охраната й да се оттегли — намеси се Касиопея. — Ами ако мен ме нямаше?

— Хенрик каза, че ще бъдете там и че ще успеете да се справите със ситуацията.

Стефани полагаше неимоверни усилия да овладее яростта си.

— Ставаше въпрос за моята кожа.

— Която толкова глупаво бе изложила на куршумите.

— Нямах представа, че Диксън ще ме нападне.

— Именно. Въобще не си разсъждавала. — Грийн отново кимна към връзките. — Ето поредния пример за глупостта ти. Противно на очакванията ти всеки момент ще пристигне екип охранители. Винаги го правят. Може и да ценя уединението, но за разлика от теб не съм безразсъден.

— Какво всъщност правиш? — попита го тя. — Защо се замесваш във всичко това? С Дейли ли работиш? Нима сте разигравали обтегнати отношения само за да ме преметнете?

— Нямам нито време, нито търпение да разигравам каквото и да било.

Стефани не го изслуша.

— Писна ми от лъжи. Отвлякоха сина на Малоун заради мен. В момента Котън е в Лондон, следван по петите от отряд израелски килъри. Не мога да го открия и съответно да го предупредя. Животът на Джордж Хаддад е в огромна опасност. След това научавам, че собственият ми шеф ме оставя без защита, с ясното съзнание, че саудитците ще ме ликвидират. Какво се очаква да си помисля?

— Че приятелят ти Хенрик Торвалдсен е достатъчно разсъдлив да ти изпрати помощ. И че другият ти приятел, моя милост, е решил, че е най-добре изпратеният помощник да действа сам. — Така как ти се струва? Звучи ли ти смислено?