Стив Бери - Александрийската връзка

— И това ще ви помогне да вървите нагоре?

— Доказването на теорията ви ще бъде огромно постижение и за двама ни.

И той отвори плика.

Сейбър плъзна поглед върху съдържанието на плика. Хаддад явно бе сканирал документа. Думите бяха изписани с насечен мъжки почерк, изцяло на латински. За щастие, Хаддад бе превел текста. Сейбър зачете описанието, предполагаемия път към Александрийската библиотека.

Колко странни са ръкописите, велики изследователю на неизвестното. Явяват се поотделно, но за онези, които знаят, че багрите на дъгата образуват един-единствен бял лъч светлина, представляват едно цяло. Но как да открием този единствен лъч? Това е загадка, но посети параклиса край река Техо във Витлеем, посветен на нашия светец покровител. Започни пътешествието си в сенките и го завърши на дневна светлина, където залязващата звезда се натъква на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш другото място. И тогава, като пастирите на художника Пусен, изправен пред загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението. Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на червената от гняв змия. Но се пази от буквите. Опасността ще преследва онзи, който пристигне твърде бързо. Ако следваш верните стъпки, пътят ти ще бъде безопасен.

Сейбър поклати глава. Гатанки. Не си падаше по тях. А и нямаше време да се опитва да ги разгадае. Бе прегледал всеки файл на компютъра, но Хаддад така и не бе разшифровал посланието. И това сериозно го затрудняваше.

Не беше нито историк, нито лингвист, нито учен. Алфред Херман уж бе експерт, но Сейбър се питаше какво ли всъщност знаеше австриецът. И двамата бяха опортюнисти, опитващи се да извлекат максимална изгода от една уникална ситуация. По различни причини.

Херман се опитваше да изкове своето наследство, да сложи своя печат върху Ордена на Златното руно. Може би дори да улесни идването на Маргарете на власт. А тя определено се нуждаеше от помощ. Той знаеше, че тя щеше да го отстрани в мига, в който Херман си отиде. Но ако можеше да й попречи, да бъде крачка пред нея, извън обсега на хватката й, вероятно щеше да успее. Искаше първокласен билет право до върха. Място на масата. Властта да си осигури пълноправно членство в Ордена на Златното руно. Ако изгубената Александрийска библиотека съдържаше това, което Алфред Херман бе загатнал, притежанието й бе по-ценно от всякакво семейно богатство.

Мобилният му телефон иззвъня.

Дисплеят сочеше, че се обажда сътрудничката му. Крайно време. Вдигна телефона.

— Малоун тръгна — каза тя. — И то толкова рано. Какво искаш да правя?

— Накъде е тръгнал?

— Качи се на метрото на Виктория Стейшън и после хвана влак на север.

— Оксфордшър по този маршрут ли се пада?

— Точно по средата му.

Изглежда, и Малоун бе любопитен.

— Осигури ли ми допълнителни хора, както те помолих?

— Вече са тук.

— Чакай ме на Виктория Стейшън. Тръгвам веднага.

Сейбър затвори телефона.

Време бе да пристъпи към следващия етап.

Стефани лисна чаша вода в лицето на Брент Грийн. Успели бяха да завлекат отпуснатото му тяло в кухнята и да го завържат към един кухненски стол с широкото тиксо, което Касиопея откри в едно чекмедже. Министърът на правосъдието постепенно дойде на себе си и замига заради водата в очите си.

— Добре ли спа? — попита го Стефани.

Грийн все още не бе на себе си, така че тя му помогна с втора чаша вода.

— Достатъчно — простена Грийн с широко отворени очи. — Предполагам, имаш разумна причина, за да ти хрумне да нарушиш толкова много федерални закони. — Думите бяха изречени бавно и тежко, с тона на погребален агент. Типично за Грийн. Никога не го бе чувала да говори бързо или да повишава тон.

— Ти ще ми кажеш, Брент. За кого работиш?

Брент погледна към тиксото около китките и глезените си.

— А аз си мислех, че взаимоотношенията ни стават по-сърдечни.

— Така беше, преди да ме предадеш.

— Стефани, от години ми говорят, че си необуздана, но винаги съм уважавал тъкмо тези качества у теб. Сега обаче започвам да разбирам и другата гледна точка.

Стефани се приближи към него.

— А аз не ти вярвах, но ти се изправи срещу Дейли и си помислих, че може би греша.

— Имаш ли представа какво ще се случи, ако екипът, отговорен за моята сигурност, реши да провери как съм? Което, между другото, правят всяка вечер.