Стив Бери - Александрийската връзка

— Едва ли. Още преди месеци се отказа от тях под претекст, че не било необходимо, освен ако не се покачи нивото на опасност, а в момента не е така.

— А откъде си толкова сигурна, че не съм натиснал паникбутона, преди да падна на терасата?

Стефани извади предавателя от джоба си.

— И аз натиснах своя бутон в парка, Брент, и знаеш ли какво се случи? Нищо, по дяволите.

— Тук може да е по-различно.

Знаеше, че Грийн като всички високопоставени членове на правителството носи паникбутон. Той незабавно предаваше за опасност на намиращия се наблизо агент от охраната или на командния център на тайните служби. Освен това можеше да се използва като средство за проследяване.

— Гледах те в ръцете — каза тя. — И двете бяха празни. Прекалено зает бе да се чудиш какво точно те ужили.

Чертите на Грийн се изостриха и той погледна гневно към Касиопея.

— Вие ли стреляхте в мен?

Тя му се поклони тържествено.

— На вашите услуги.

— Какъв е химикалът?

— Бързодействащо вещество, което открих в Мароко. Ефективно, безболезнено, с краткотрайно действие.

— Изпитах и трите му характеристики. — Грийн се обърна към Стефани. — Това явно е Касиопея Вит. Познавала се е със съпруга ти Ларс, преди да се самоубие.

— Откъде, за бога, знаеш това? — Тя не бе споменавала за случилото се на никого от тази страна на Атлантика. Единствено Касиопея, Хенрик Торвалдсен и Малоун бяха в течение.

— Питай ме каквото си дошла да ме питаш — тихо, но решително каза Грийн.

— Защо си наредил на агентите ми да се оттеглят? Остави ме беззащитна пред израелците. Признай, че си го направил ти.

— Аз го направих.

Признанието я изненада. Беше свикнала на лъжи.

— Макар и да знаеше, че саудитците ще се опитат да ме убият?

— Бях наясно, да.

Силният гняв я задуши и тя едва преодоля желанието си да го удари. Процеди само:

— Чакам.

— Мис Вит — завъртя глава Грийн, — свободна ли сте да наглеждате тази дама, докато всичко приключи?

— Какво ти пука на теб, по дяволите? — избухна Стефани. — Не си ми наставник.

— Все някой трябва да влезе в тази роля. Не беше особено умно да се свързваш с Хедър Диксън. Въобще не си помислила.

— Излишно е точно ти да ми го казваш.

— Погледни се само. Нападаш шефа на правоохранителните органи в Съединените щати, без да разполагаш с нужната информация. Враговете ти, от друга страна, имат достъп до изобилие от секретни данни, които използват изцяло в своя полза.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? Така и не отговори на въпроса ми.

— Вярно е. Исках само да знаеш защо наредих на охраната ти да се оттегли. Отговорът е съвсем прост. Помолиха ме и аз го направих.

— Кой те е помолил?

Грийн я изгледа, без да мигне.

— Хенрик Торвалдсен.

Бейнбридж Хол, Англия, 5:20 ч.

Малоун разглеждаше с възхищение мраморната беседка в градината. Бяха пропътували дванайсет километра на север от Лондон с влак, след което взеха такси от близката гара до Бейнбридж Хол. Бе изчел всички бележки на Хаддад от чантата и бе прехвърлил романа, опитвайки се да проумее какво се случва и да си припомни всичко, което бяха обсъждали с Хаддад през годините. Но бе стигнал до заключението, че старият му приятел е отнесъл най-важното със себе си в гроба.

Над главата му бе само кадифеното небе. Хладният повей на нощния въздух го караше да потръпва. Прилежно подравнената трева се простираше като оловно море, а храстите бяха като островчета от сянка. Във фонтана наблизо ромолеше вода. Бе решил да предприеме посещението преди зазоряване като най-добрия начин да научи нещо и бе взел едно фенерче назаем от портиера на хотела.

Имението не беше оградено и доколкото можеше да прецени, не се охраняваше с аларма. Вероятно обаче в самата къща нещата стояха другояче. От бележките на Хаддад бе разбрал, че Бейнбридж Хол е превърнат в музей, един от стотиците, притежавани от Британската корона. Повечето прозорци на приземния етаж светеха и през незащитените от пердета стъкла се виждаше екип от чистачи.

Той се обърна към беседката.

Вятърът шумолеше в дърветата и се надигаше да прогони облаците. Лунната светлина избледня, но очите му вече бяха привикнали към зловещия мрак.

— Смяташ ли изобщо да ми кажеш какво е това? — попита Пам. По време на пътуването бе необичайно мълчалива.

Малоун насочи фенерчето към изсечените в мрамора фигури.

— Една картина, „Пастирите на Аркадия II“. Томас Бейнбридж положил доста усилия, за да му я гравират. — Преразказа й какво бе написал Хаддад за изображението и проследи буквите под него с лъча на фенерчето.