Стив Бери - Александрийската връзка

Намирането на еврейска Библия отпреди Христа би могло да се окаже решаващо, а копие на „Исторически записи“ на Страбон би отговорило на множество въпроси. Ако библиотеката все още съществуваше, той се надяваше, че поне едната от двете реликви е оцеляла.

Херман пристъпи към стъклената витрина, чието съдържание бе показал на вицепрезидента предишната вечер. Американецът не се беше впечатлил особено, но това нямаше никакво значение. Новият президент на Америка щеше да стане свидетел на безредиците, които експонатите щяха да причинят. Все пак се надяваше Торвалдсен да се впечатли повече, когато види древната находка. Приведе се и натисна бутона. Отвори витрината и за момент помисли, че очите му го лъжат. Тайникът беше празен.

Писмата и преводите бяха изчезнали. Но как? Не можеше да е вицепрезидентът. Херман видя как автомобилът и охраната му напускат имението. Никой друг не знаеше за тайника. Имаше само едно възможно обяснение. Торвалдсен.

Херман яростно се втурна към бюрото си. Вдигна телефона и се обади на началника на охраната си. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади пистолета.

Маргарете можеше да върви по дяволите.

Синайски полуостров

Краката на Малоун продължаваха да треперят. Пам не говореше много след сблъсъка им, а Макколъм мъдро се държеше настрана. Малоун не можеше да се оплаче. Беше си го изпросил.

Той се огледа на всички страни. Наоколо беше безлюдно и спокойно. Слънцето бе изгряло и въздухът вече беше нажежен като в пещ. Провери джипиес устройството и определи, че точните координати — 28° 41.41С, 33° 38.44И — бяха на по-малко от два километра разстояние.

— Дотук добре, Макколъм. Ами сега?

Макколъм извади едно листче от джоба си и прочете на глас:

— И тогава, като пастирите на художника Пусен, озадачени от загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението. Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия. Но се пази от буквите. Опасността ще преследва онзи, който пристигне твърде бързо. Ако следваш верните стъпки, пътят ти ще бъде безопасен. Това е всичко — приключи Макколъм.

Малоун повтори загадъчните слова наум.

Пам се тръшна на земята и отпи малко вода.

— В онази беседка в Англия беше изобразена картина от Пусен. Сещате ли се? Някаква гробница с надписи? Явно и Томас Бейнбридж е оставил следи.

Той си мислеше същото.

— Виждаш ли онази сграда ето там? — Малоун попита Макколъм. — На около четиристотин метра на запад. Точно натам сочат координатите.

— Пътят изглежда чист.

Той си сложи раницата. Пам се изправи.

— Приключи ли с доказването на правотата си? — попита я той.

Тя сви рамене.

— Бутни ме още веднъж от някой самолет, и ще видиш.

— Вие двамата винаги ли сте били така? — попита Макколъм.

Малоун тръгна напред.

— Само когато сме заедно.

Малоун приближи постройката, която бе забелязал от самолета. Не беше нищо особено — ниска, невзрачна, с покрив от счупени керемиди, а основите й се ронеха, сякаш земята ги всмукваше обратно. Външните стени бяха еднакво високи и широки с по един прозорец на около три метра от земята. Входната врата представляваше изгнила плоча от дебело кедрово дърво, която зееше открехната на почернелите си железни панти.

Той я отвори с ритник.

Посрещна ги един гущер, който прекоси мръсния под и се скри.

— Котън.

Обърна се. Пам му сочеше стърчаща от земята стена. Той я приближи, а стъпките му заскърцаха по нагорещения пясък.

— Прилича на гробницата от имението на Бейнбридж — каза тя.

Права беше. Той огледа високия четири каменни блока правоъгълник със заоблени ъгли. Провери дали по страните му има издълбани букви и особено фразата Et in arcadia ego . Нямаше нищо. Не беше чудно, тъй като пустинята отдавна би заличила всякакви следи.

— Намираме се на точните координати и това наистина прилича на гробницата.

Той си припомни текста с ключа: И тогава, като пастирите на художника Пусен, озадачени от загадката, ще бъдеш озарен от светлината на вдъхновението. Облегна се на камъка.

— И сега какво, Малоун? — попита Макколъм.

От северната им страна се издигаха хълмове, които постепенно се сливаха с голата планина, прорязана от дълбоки пътеки и черни зъбери. Слънцето пъплеше по нажеженото небе, приближавайки най-високата си точка.