Стив Бери - Александрийската връзка

Погледна нагоре и видя, че Малоун го следва.

Май щеше да му бъде по-трудно да го убие, отколкото си мислеше. Но поне беше въоръжен. Беше задържал пистолета от манастира, както беше направил и самият Малоун. Когато се беше събудил в църквата, след като бе изгубил съзнание, пистолетът му още беше до него. Което му се беше сторило странно. Какъв тогава беше смисълът на това нападение? Сега поне беше подготвен.

Малоун придърпа въжетата и се насочи към мястото, където искаше да се приземи. Инструкторът по скокове във въздушната база в Лисабон го беше предупредил, че парашутите са различни. И наистина спускането беше плавно и гладко. Не бяха във възторг от неопитната Пам, която дори не знаеше, че ще й се наложи да скача с парашут, но тъй като заповедта да им сътрудничат беше дошла право от Пентагона, никой не се възпротиви.

— По дяволите, Котън — чу той крясъците на Пам. — Ще те убия, мръсник такъв!

Той погледна надолу.

Тя беше на около двайсетина метра от земята.

— Просто присвий крака, когато докоснеш земята — извика той. — Справяш се много добре. Парашутът ще свърши цялата работа.

— Да ти го начукам — изкрещя тя.

— Това вече сме го пробвали и не свърши работа. Приготви се.

Видя я как докосва земята и се претъркулва, а парашутът й падна зад нея. Видя и как Макколъм освобождава раницата си, която се разгъна пред него, и стъпи на земята, без да падне.

Малоун затегна насочващите въжета и намали скоростта на спускането си. Освободи раницата и усети как ботушите му стържат по пясъка. Той също се приземи прав. От последния му парашутен скок бе изминало доста време и той със задоволство отбеляза, че все още се справя. Отпусна ремъците и свали презрамките. Макколъм направи същото.

Пам продължаваше да лежи на земята. Той се приближи към нея, знаейки какво ще последва. Тя скочи на крака.

— Ах, ти, копеле такова! Как можа да ме хвърлиш от проклетия самолет!

Пам се опита да го достигне, но не беше отпуснала ремъците и издутият парашут ограничаваше движенията й. Той се отдръпна.

— Да не си полудял? — изкрещя тя. — Не спомена нито дума за скачане от самолет.

— А ти как смяташе, че ще стигнем дотук? — спокойно попита той.

— Да си чувал за кацане?

— Това е египетска територия. Достатъчно неприятно е, че се наложи да скочим денем. Но дори аз прецених, че ще е жестоко да те карам да скачаш през нощта.

Сините й очи искряха от ярост, каквато не беше виждал преди.

— Трябваше да пристигнем тук по такъв начин, че израелците да не разберат. Кацането щеше да бъде невъзможно. Надявам се още да следят онзи твой часовник, който няма да ги отведе доникъде.

— Ти си ненормален, Малоун. Та ти ме изхвърли от самолета.

— Точно така.

Тя започна да дърпа ремъците, опитвайки се да се освободи от хватката на парашута.

— Пам, ще се успокоиш ли най-накрая?

Тя продължи да маха безразборно, после изведнъж спря.

— Трябваше да дойдем тук — каза той. — Самолетът беше идеален за целта. Просто скочихме по пътя; никой не разбра. Районът е доста пуст — падат се по-малко от трима души на квадратен километър. Съмнявам се, че някой ни е видял. Нали винаги си искала да знаеш каква е работата ми? Ето, сега разбираш.

— Трябваше да ме оставиш в Португалия.

— Идеята не беше особено добра. Израелците можеха да решат, че им трябваш. По-добре бе да изчезнеш заедно с нас.

— Не е така. Ти не ми вярваш и смяташ, че е по-добре да съм до теб, за да ме наблюдаваш.

— Мина ми и тази мисъл.

Тя замълча за миг, сякаш обмисляше казаното.

— Добре, Котън — заяви тя с изненадващо спокоен глас. — Разбрах те. Вече сме тук, и то невредими. Сега би ли ми помогнал да сваля това нещо?

Той се приближи и отпусна ремъците. Тя вдигна ръце и раницата се свлече на земята. После вдигна дясното си коляно и изрита Малоун между краката.

Наелектризираща болка се стрелна по гръбнака му и прониза мозъка му. Краката му се разтрепериха и той се сгърчи на земята. Въздухът изсвистя от дробовете му. Сви се на кълбо и зачака болката да утихне.

— Надявам се и на теб да ти е станало приятно — изсъска тя и се отдалечи.

Виена, 9:28 ч.

Херман влезе в библиотеката и затвори вратата. Не беше спал добре, но докато Торвалдсен не допуснеше грешка, не можеше да предприеме нищо. А той щеше да бъде готов, когато това се случеше. Сейбър беше изчезнал, но Херман все още разполагаше с хора, готови да изпълнят нарежданията му с абсолютна точност. Началникът на охраната му, който беше италианец, неведнъж му беше подсказвал, че би искал да заеме поста на Сейбър. Не беше обмислял молбата му сериозно, но сега, когато Ноктите на орела беше изчезнал, той имаше нужда от помощ и затова беше казал на италианеца да бъде готов.