Стив Бери - Александрийската връзка

Торвалдсен спря да чете.

Ето че двама от най-видните църковни мислители бяха умували как да манипулират превода на Стария завет на латински. Йероним очевидно бе запознат с ръкопис на староеврейски и бе забелязал грешки в предишния превод на гръцки. Августин бе чел трудове на Херодот и Страбон — първият признат за баща на историята, а вторият — на географията. Единият беше грък, другият римлянин. Бяха живели в различни векове и бяха променили света из основи. Географията на Страбон все още съществуваше и беше смятана за един от най-ценните древни текстове, разкривайки множество факти за онова време, но „Историческите записи“ бяха изчезнали.

Не съществуваха и копия. И все пак Августин ги беше чел в Александрийската библиотека.

— Какво означава всичко това? — попита Гари.

— Означава страшно много.

Ако ранната църква е фалшифицирала превода на Стария завет, променяйки смисъла на думите в полза на своите цели, това би могло да има катастрофални последствия.

Херман беше прав. Християните определено щяха да се включат в битката. Торвалдсен се запита какъв ли е планът на Синия стол. Той знаеше от разговорите, които бяха водили през годините, че Херман не е вярващ. Възприемаше религията като политическо оръжие, а вярата — като опора за слабите. Той с удоволствие би наблюдавал как трите основни религии се борят със заключението, че Старият завет, който винаги са възприемали за даденост, всъщност е нещо съвсем различно.

Страниците, крито Торвалдсен държеше, бяха безценни. Представляваха част от доказателствата на Херман. Синия стол обаче имаше нужда от още, ето защо се интересуваше толкова много от Александрийската библиотека. Ако тя все още съществуваше, щеше да е единствената съкровищница, която би могла да хвърли светлина върху въпроса. Това обаче беше проблем на Малоун, особено като се имаше предвид, че в момента би трябвало да е на път за Синай.

Желаеше на приятеля си само доброто.

Оставаше президентът на Съединените щати. Смъртта му беше планирана за следващия четвъртък. Това вече бе негов проблем.

Торвалдсен извади мобилния телефон от джоба си и набра един номер.

Синайски полуостров

Малоун събуди Пам. Тя се изправи на седалката и махна тапите за уши.

— Пристигнахме — каза той.

Тя се опита да се отърси от съня и се огледа.

— Кацаме ли?

— Пристигнахме — повтори той, като се опитваше да надвика рева на двигателя.

— Откога спя?

— От няколко часа.

Тя се изправи с все още пристегнат на гърба й парашут. Самолетът се разтресе.

— Колко остава до кацането?

— Малко. Скоро ще се измъкнем оттук. Хапна ли нещо?

Тя поклати глава.

— Не можах. Стомахът сякаш ми се беше качил в гърлото, но сега се чувствам по-добре.

— Пийни малко вода. — Той посочи бутилката.

Тя я отвори и изгълта няколко глътки.

— Имам чувството, че сме в товарен влак.

— Добре го каза — усмихна се той.

— Летял ли си с такъв самолет друг път?

— Много пъти.

— Не ти е била лесна работата.

За пръв път чуваше подобни думи за бившата си професия.

— Сам си го търсех.

— Едва сега те разбирам. Още ми е гадно при мисълта за онзи часовник. Каква глупачка съм, мислех, че действително ме харесва.

— Може и да те е харесвал.

— Едва ли. Той ме е използвал, Котън.

Признанието явно я заболя.

— Използването на хора е част от този бизнес. — Той замълча. — Която никога не ми е допадала особено.

Тя отпи от водата.

— Аз също те използвах, Котън.

Беше права.

— Трябваше да ти кажа за Гари, а не го направих. Така че коя съм аз да осъждам другите?

Моментът не беше подходящ за подобни разговори. Той обаче виждаше, че Пам е твърде развълнувана.

— Не се притеснявай. Ще говорим, когато всичко приключи.

— Не се притеснявам, просто исках да знаеш как се чувствам.

Това също го чуваше за пръв път. Подвижната стълба в задната част на самолета се спусна с дразнещ вой. В товарното отделение нахлу свеж въздух.

— Какво става? — попита тя.

— Имат си задачи. Нали помниш, че сме само багаж. Тръгни назад и спри на изхода.

— Защо?

— Защото ни помолиха. И аз идвам.

— Как е нашето приятелче? — попита тя.

— Души наоколо. Трябва да го наглеждаме.

Той проследи с поглед как тя се запромъква към задната част. След това отиде до отсрещната преграда и каза на Макколъм:

— Време е да тръгваме.

Беше забелязал, че Макколъм следи разговора им.

— Тя знае ли?