Стив Бери - Александрийската връзка

Първо щеше да опита с такт. Винаги беше за предпочитане. Може би щеше да успее се разбере с Торвалдсен, щом веднъж го накараше да осъзнае, че разгласяването на промените в Стария завет може да се превърне в ефикасно политическо оръжие. Стига да го използваха по подходящ начин. Историята помнеше много примери за извличане на печалба от хаоса и объркването. Всички кризи в Близкия изток се отразяваха върху цените на петрола. Тази информация беше безценна. А степента на влиянието й бе невъобразима. Членовете на Ордена скоро щяха да пожънат огромни печалби.

Техният нов съюзник в Белия дом също щеше да извлече ползи. Но за да успее, той се нуждаеше от Сейбър.

Какво ли правеше в Синай? И то с Котън Малоун? И двата факта му се струваха добър знак. Планът на Сейбър беше да подмами Малоун да тръгне по следите на Александрийската връзка. Оттам нататък успехът зависеше единствено от Малоун. Можеха да научат каквото им трябва и да го елиминират или пък да си сътрудничат с него и да видят докъде ще стигнат. Очевидно Сейбър беше избрал второто.

От няколко години се притесняваше какво ще се случи след смъртта му. Знаеше, че Маргарете ще провали семейството. И което бе по-лошо, тя нямаше и представа за некомпетентността си. Беше се опитал да я обучи, но всичките му усилия бяха отишли напразно. Ако трябваше да бъде честен, беше доволен, че Торвалдсен я беше отвлякъл. Може би така щеше да се отърве от един проблем, макар да се съмняваше. Датчанинът не беше убиец, колкото и да се перчеше.

Всъщност Херман бе започнал да харесва Сейбър. Беше обещаващ. Слушаше внимателно и действаше мигновено, но никога прибързано. Често си мислеше, че Сейбър би могъл да се окаже подходящ негов наследник. Втори като Херман така и нямаше да има. А той трябваше да бъде сигурен, че състоянието му ще остане непокътнато. Защо обаче Сейбър не му се беше обадил? Какво ставаше?

Той отпъди съмненията си и се съсредоточи върху непосредствените грижи. Орденът щеше да се събере отново малко по-късно. Вчера беше възбудил любопитството на членовете, каквито бяха и намеренията му. Днес щеше да довърши замисленото.

Той пристъпи до шкафа, вграден в долната част на една от библиотеките. В него държеше картата, която беше поръчал преди три години. Ученият, когото бе наел да потвърди теорията на Хаддад за Стария завет, беше обозначил откритията си върху нея. Според него всички библейски местонахождения съвпадаха абсолютно точно с географията на Асир.

Но Херман искаше лично да се увери.

Сравнявайки библейските местности с имената на градовете на иврит както в Стария завет, така и в действителност, неговият експерт беше локализирал библейски местонахождения като Гилгал, Сидон, Ал Лит, Дан, Хеврон, Вирсавия и града на Давид. Той взе картата. Нейно копие вече беше прехвърлено на компютъра в голямата зала. Съвсем скоро членовете щяха да видят на какво се бе възхищавал толкова дълго време.

Дори въпросът за двайсет и шестте порти на Йерусалим, споменати в Царства, Захария и Неемия беше разрешен. Един ограден със стени град би трябвало да има не повече от четири порти, по една във всяка посока. Следователно цифрата двайсет и шест още от самото начало бе съмнителна. Думата на иврит, използвана в целия Стар завет, за да обозначи „порта“ беше „shaar“. И тази дума, както повечето, имаше двойно значение, което беше „проход или планинска седловина“. Любопитно беше, че точно двайсет и шест прохода бяха открити в планинския склон, който разделяше територията, определена като Йерусалим, от Юдея. Спомни си собственото си учудване, когато му бяха обясниха този факт. Царските порти, Тъмничните порти, Изворните порти, Долинските порти и всички останали, така цветисто описани в Стария завет, можеха да бъдат свързани почти с абсолютна точност — посредством близостта им с все още съществуващи села — с планинските проходи през склоновете на Йордан, намиращи се в Асир. Нищо, което да наподобява на тази картина, не съществуваше в Палестина. А доказателствата изглеждаха неоспорими.

Събитията от Стария завет не се бяха случили в Палестина, а на стотици километри на юг оттам в Арабия. Йероним и Августин са го знаели и въпреки това умишлено бяха допуснали грешките от Септуагинта не само да останат, но и да се развиват, което бе довело до още по-големи промени в Стария завет, така че текстът да изглежда като неоспоримо предсказание за евангелията от Новия завет. Явно не е можело евреите да се наслаждават на монопола си над Божието слово. За да процъфтява новата им религия, християните трябвало да имат някаква връзка с него. Затова те я измислили.