Стив Бери - Александрийската връзка

— Още не.

— Не е ли малко жестоко?

— Не и ако я познаваш.

Макколъм поклати глава.

— Напомни ми да не те ядосвам.

— Добър съвет.

Забеляза, че думите му постигнаха целта си.

— Няма проблеми, Малоун. Аз съм само човекът, дето ти спаси кожата.

— И точно затова си тук.

— Колко мило от твоя страна, при положение че разполагам с онова, което търсиш.

Малоун вдигна платнената раница, в която беше пъхнал нещата, които Джордж Хаддад му беше оставил, и книгата за свети Йероним. Бяха взели раницата от летището в Лисабон.

— И аз съм взел някои работи. Така че сме квит.

Макколъм също притискаше към гърдите си раница с вода, малко храна, джипиес устройство. Според картата на около пет километра от целта им имаше селце. Ако не откриеха нищо там, можеха да тръгнат пеша и да изминат някак трийсетината километра на юг до летището близо до Планината на Мойсей и манастира „Св. Екатерина“. И двете места бяха известни туристически атракции.

Сложиха си очилата и каските и се отправиха към задната част.

— Какво правят? — попита Пам, когато той се приближи.

Малоун трябваше да признае, че тя изглежда добре в камуфлажни дрехи.

— Трябва да извършат една доставка.

— С целия този товар? Ще го спускат ли някъде?

Самолетът намали скоростта — до 120 възела, доколкото си спомняше, и носът му се вирна нагоре. Малоун нахлупи една каска върху главата на Пам и бързо пристегна каишката под брадичката й.

— Какво правиш? — попита тя объркано.

Той й нагласи и очилата и каза:

— Товарната рампа е наклонена. Всички трябва да се приготвим. Просто мерки за безопасност.

Провери ремъците на парашута и се увери, че всичко е на мястото си. Вече беше проверил своите. Закачи себе си и Пам за тръбата.

Макколъм вече беше готов.

— Как ще кацнем с отворена врата? — изкрещя тя.

Той се обърна към нея.

— Няма да кацаме.

Видя в очите й проблясък на осъзнаване.

— Шегуваш се. Нали не очакваш да…

— Парашутът ще се отвори автоматично. Просто се дръж и се наслаждавай на полета. Парашутът е от бавните. Произведен е специално за начинаещи. Когато стигнеш земята, ще бъде, все едно че скачаш от височина не повече от метър-два.

— Котън, ти си напълно побъркан. Рамото още ме боли. Няма начин…

Направиха им знак, че приближават зададените координати. Нямаше време да спорят.

Малоун повдигна бившата си съпруга и я блъсна лекичко. Тя се опита да се измъкне, после простена:

— Котън, моля те. Не мога. Моля те.

Той я избута от рампата. Знаеше какво изпитва тя. Първите десетина метра бяха чисто падане, все едно си в безтегловност. Сигурно чувстваше сърцето си да бие в гърлото. Всъщност спускането беше доста бързо. После щеше да усети леко придръпване.

Пам се понесе в утринното небе. Тялото й потръпна в момента, в който парашутът се изпълни с въздух. След по-малко от пет секунди тя вече се носеше към земята.

— Сигурно е бясна — извика Макколъм в ухото му.

Малоун не отделяше очи от нея.

— Сигурно, но пък винаги съм искал да я хвърля отнякъде.

Сейбър се държеше за въжетата и се наслаждаваше на полета към земята. Свежият утринен въздух и ултрамодерният парашут допринасяха за бавното спускане. Малоун му беше разказал за новите модели, напълно различни от старите, с които падаха като камъни към земята, надявайки се да не си потрошат краката.

Двамата с Малоун бяха скочили след Пам от самолета, който бързо бе изчезнал на запад. Благополучното им спускане на земята вече не беше грижа на бордовия екип. Бяха свършили работата си.

Той се загледа надолу към обширното равно плато от пясък и камъни. Беше чувал Алфред Херман да разказва за южната част на Синай. Най-свещената пустиня на земята. Предвестник на цивилизацията. Връзката между Африка и Азия. Тази пустиня беше и най-оспорваната територия на света. Сирийци, хети, асирийци, перси, гърци, римляни, кръстоносци, турци, французи, англичани, египтяни и израилтяни бяха нахлували в тези земи. Херман непрекъснато говореше за значението на региона. Сега Сейбър щеше лично да го усети. Намираше се на около трийсет метра над земята. Пам и Малоун се носеха под него. Тишината звънтеше в ушите му след внезапния контраст с непрекъснатото бучене в самолета. Помнеше тишината от предишните си скокове. Помнеше как ревът на двигателя избледняваше напълно. Единствено вятърът можеше да наруши спокойствието, но днес не се усещаше дори най-слаб повей.

На около четиристотин метра на изток голият пейзаж отстъпваше пред обрулени гранитни могили, разхвърляни възвишения и скали. Дали Александрийската библиотека не се намираше някъде сред тях? Всички следи водеха натам. Близо до основата на една назъбена могила, на около четиристотин метра под него, той забеляза някаква постройка. Нагласи въжетата за управление, нагласяйки траекторията си на кацане по-близо до мястото, където щеше да се приземи Пам Малоун. Отдолу се простираше равна пустиня. Не се виждаха скали и камъни. Това беше добре.