Стив Бери - Александрийската връзка

— Не е нужно някой да го приеме. Но щом доказателствата бъдат открити, никой няма да може да го отрече.

— Какви доказателства?

— Ръкопис на Стария завет, написан преди Христа, би трябвало да е достатъчен. Тогава бихме могли да прочетем думите, без да са пречупени през християнската призма.

— Пожелавам ти успех.

— Знаеш ли какво? Оставям управляването на Америка на теб, а ти остави преводите на мен.

Торвалдсен видя как Херман поставя листовете обратно и затваря тайника. Мъжете постояха още малко и после напуснаха библиотеката. Беше вече късно, но на Торвалдсен не му се спеше.

— Ще убият президента — нервно изрече Гари.

— Знам. Ела, трябва да тръгваме.

Те слязоха по спираловидната стълба.

Лампите все още светеха. Торвалдсен си спомни как Херман се хвалеше, че в библиотеката му има над двайсет и пет хиляди книги, много от които първи издания, на стотици години.

Той поведе Гари към витрината със сборника. Момчето не беше видяло ръкописите. Торвалдсен протегна ръка и потърси някакъв бутон от вътрешната страна на шкафа, но не откри нищо. Трудно му бе да се наведе. Едно от неудобствата на гръбначното изкривяване.

— Какво търсиш? — попита Гари.

— Тази витрина трябва да се отваря по някакъв начин. Я погледни дали отдолу няма бутон.

Гари коленичи и огледа долната част.

— Надали е нещо очевидно. — Торвалдсен хвърли един поглед към вратата, надявайки се никой да не влезе. — Откри ли нещо?

Чу се щракване и една трета от шкафа се отвори. Гари се изправи.

— Беше един от винтовете. Доста хитро. Ако не го пробваш, никога няма да се досетиш.

— Браво.

Торвалдсен откри тайника и видя листовете. Преброи ги. Бяха девет. Огледа рафтовете с книги, забеляза няколко големи атласа и ги посочи.

— Донеси ми една от тези книги.

Гари взе един том. Торвалдсен внимателно пъхна папирусите и преводите между страниците и отново затвори витрината.

— Какви бяха тия неща? — попита Гари.

— За тях дойдохме, надявам се.

Петък, 7 октомври, 9:15 ч.

Малоун се облегна на преградата в огромния C-130 на военновъздушните сили. Брент Грийн бе действал светкавично и ги беше качил на товарен полет от Англия за Афганистан. Кацането на военновъздушна база „Монтихо“ в Лисабон заради предполагаема повреда им бе осигурило възможността да се качат незабелязано. На самолета намериха резервно облекло — сега Малоун, Пам и Макколъм бяха облечени във военни униформи в преливащи нюанси на бежово, зелено и кафяво, бяха обути в ботуши за пустинен преход и на гърбовете си носеха парашути. Парашутът бе притеснил Пам, но тя прие обяснението, че е част от стандартното оборудване.

Полетът от Лисабон до Синай беше осем часа и той успя да поспи малко. Припомни си без никакви сантименталности други полети с други самолети и мирисът на гориво във въздуха му навя спомени за времето, когато беше млад. Тогава рядко се свърташе вкъщи. И беше допуснал грешки, от които още го болеше.

Първите три часа от полета очевидно не се бяха понравили на Пам, което беше разбираемо, тъй като удобството бе последна грижа на военновъздушните сили. Накрая обаче и тя заспа.

Макколъм беше друг случай. Той веднага се беше почувствал като у дома си, надявайки парашута с професионална точност. Вероятно наистина беше бивш агент от специалните служби. Грийн не беше споменал нищо за миналото на Макколъм, но всякаква информация за него скоро вече нямаше да има особено значение. След малко щяха да бъдат високо в небето, откъснати от целия свят.

Той погледна през прозореца. Под тях във всички посоки се простираше прашна гола земя, тук-там се виждаше по някое плато, което постепенно се изкачваше нагоре, където Синайският полуостров се стесняваше и изригваше в назъбени, сиво-кафяви гранитни планини с червени жилки. Предполагаше се, че горящият храст и явяването на Йехова са се случили именно тук. Необятната и страшна пустош на Изход. Векове наред монаси и отшелници я бяха предпочитали за свое убежище, сякаш самотата би ги доближила до небето. Възможно беше. Той изненадващо се сети за Сартр и пиесата му „При закрити врати“.

Адът — това са другите.

Отмести поглед от прозорчето и видя как Макколъм се отдалечава от товарното отделение, приближава се към него и сяда на алуминиевата рамка. Пам спеше на отсрещната страна. Малоун се радваше на войнишкия обяд — пържола с гъби — и отпиваше от бутилката минерална вода.

— Ти яде ли? — попита той Макколъм.