Стив Бери - Венецианското предателство

— Със сигурност не дойдохте тук, за да ми изнесете научна лекция — подхвърли Карин.

— Дойдох да ви попитам дали искате да живеете.

— Това е невъзможно, освен ако не сте ангел небесен.

— Работата е там, че ХИВ изобщо не убива. Но той ни прави беззащитни срещу останалите вируси, бактерии, гъбички и паразити, които търсят убежище в кръвоносната ни система. Белите кръвни телца се оказват недостатъчни за борба с тях и остава въпросът коя инфекция ще ни убие.

— О, я стига! — изгуби търпение жената в постелята. — Разкарайте се оттук и ме оставете да умра на спокойствие!

Карин Уолд имаше всички основания да бъде язвителна, но разговорът с нея даде храна на мечтите му. Представи си как говори пред медиите, а репортерите жадно поглъщат всяка негова дума, превръщайки го във всепризнат световен авторитет. След което щеше да попадне под неизбежната лавина оферти за книги, филмови права, телевизионни предавания, беседи и награди. Сред последните със сигурност щеше да фигурира наградата „Албърт Ласкър“, Националният медал за принос в науката, а защо не и Нобеловата награда?

Но всичко зависеше от решението, което предстоеше да вземе.

Сведе поглед към жалкото човешко същество в леглото. Единственото живо нещо в него бяха очите.

Ръката му се протегна към спринцовката, забита в пластмасовия разпределител на системата.

— Какво е това? — попита Карин, забелязала прозрачната течност в спринцовката.

Той не отговори.

— Какво правите?

Палецът му натисна буталото и течността се прехвърли и системата.

Тя направи опит да се надигне, но миг по-късно падна по гръб, а зениците й се разшириха. Той гледаше как клепачите й натежават, а дишането се забавя. Тялото й се вцепени, очите й се затвориха. И повече не се отвориха.

Венеция

Зовастина се изправи и погледна непознатия. Нисък, с изкривен гръбнак и рунтави вежди. На почетна възраст, ако се съдеше по бръчките, хлътналите бузи и ръцете с изпъкнали вени.

— Кой сте вие?

— Хенрик Торвалдсен.

Това име й беше познато. Принадлежеше на един от най-богатите хора в Европа, датчанин. Но какво търсеше тук?

Виктор реагира светкавично и насочи пистолета си към непознатия старец. Тя мълчаливо го погледна и той побърза да свали оръжието. Да видим какво иска , казваха очите й.

— Чувала съм за вас.

— И аз за вас. Зная всичко за възхода ви от съветски бюрократ до обединител на нации. Забележително постижение, признавам.

Тя не беше в настроение за комплименти.

— Какво търсите тук?

По-възрастният мъж повлече крака към дървената кутия.

— Наистина ли повярвахте, че Александър Велики е вътре?

Този човек беше наясно с намеренията й.

— А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който, макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти. Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса. Животът определя размерите на гроба. Но внимавай, защото ще имаш само един шанс за успех.

Тя направи опит да скрие шока си от рецитала на Торвалдсен. Този човек наистина беше наясно с намеренията й.

— Нима си мислите, че единствено вие знаете? — попита той. — Докъде стига високомерието ви?

Зовастина издърпа пистолета от ръцете на Виктор и го насочи в гърдите му.

— Достатъчно, за да те застрелям!

Малоун беше сериозно разтревожен. Двамата с Касиопея се намираха на петнайсетина метра навътре в храма, преодолели едва една четвърт от огромното пространство с размерите на футболно игрище, в далечния край на което Торвалдсен се беше изправил пред Ирина Зовастина и Виктор. Мичънър ги бе вкарал през западния атриум на базиликата и ги бе повел нагоре по стръмно стълбище. Стените, арките и куполите горе бяха подобни на архитектурата в основната част на базиликата, но без лъскавия мрамор и изящните мозайки. Тук се намираше църковният музей и магазинчето за сувенири, оградени от тухлени стени.

— Какво търси той тук, по дяволите? — промърмори Малоун. — Нали току-що ти се обади навън?

Спряха се зад каменна балюстрада, от която се разкриваше панорамна гледка към високите сводове, стъпили върху масивни колони от мрамор. Златната мозайка на таваните блестеше на слабата светлина, но мраморният под и страничните ниши тънеха в сивкав мрак. Олтарът в далечния край, пред който се беше изправил Торвалдсен, грееше като ярко осветена театрална сцена.