Стив Бери - Венецианското предателство

Малоун се оглеждаше в тълпата, опитвайки се да открие Стефани. Часовникът на камбанарията удари десет. Подухна южен ветрец, натежал от влага. Той беше доволен, че е облякъл якето си, което скриваше един от пистолетите, изпратени от Торвалдсен.

Древният площад беше ограден от ярко осветената катедрала и музеите срещу нея, натежали от годините на величие и слава. Под дългите колонади се разхождаха туристи, привлечени от витрините на магазинчетата. Пред кафенетата, траториите и павилионите за сладолед цареше оживление.

Очите му пробягаха по площада, дълъг около двеста и широк около стотина метра. Издължените елегантни сгради от трите му страни сякаш образуваха общ дворцов ансамбъл, в който преобладаваше мраморът. Успя да зърне Стефани в далечния му край, сред гората от чадъри, поклащаща се отвъд мократа каменна настилка. Вървеше с бърза крачка към южната колонада.

Малоун се намираше под северната колонада, която тръгваше от катедралата и чезнеше далеч надясно, към музея в противоположния край. Вниманието му беше привлечено от мъж, пъхнал ръце в джобовете на масленозеленото си палто. Имаше нещо особено в начина, по който вървеше под колонадата, оглеждайки се на всяка крачка.

Решил да се възползва от анонимността си, Малоун бавно тръгна към него. Същевременно не изпускаше от очи Стефани, която се намираше в другия край. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да се увери, че вниманието на мъжа определено е насочено към нея. Миг по-късно засече и втория преследвач. Беше облечен в бежов шлифер и стоеше изправен в далечния край на колонадата. Очите му също бяха заковани във фигурата на Стефани.

Малоун продължи напред, възприемайки механично гласовете, смеха и потракването на високите токчета по настилката, примесени с аромат на скъпи парфюми. Двамата мъже се събраха в дъното на площада, завиха наляво и се насочиха към южната колонада, под която току-що беше влязла Стефани.

Малоун стъпи на мокрите плочи и тръгна напряко. Двамата преследвачи вървяха успоредно с него, лицата им бегло се осветяваха от витрините. Оркестърът на едно от заведенията поглъщаше страничните шумове.

Малоун забави крачка и се запромъква през лабиринта от масички, повечето от които бяха празни заради лошото време. Стефани беше спряла пред остъклена витрина и оглеждаше сладоледа, изложен в нея.

Двамата мъже се появиха иззад ъгъла на трийсетина метра по-нататък.

Малоун се изправи зад гърба й и промърмори:

— Онзи с шоколадовите пръчици е страхотен.

— Котън! — стреснато се извърна тя. — Какво, за бога…

— Нямаме време — прошепна той. — Имаме компания. Точно зад мен, приближават се.

Тя машинално погледна над рамото му. Той се обърна. Пред очите му мътно проблеснаха пистолети. Блъсна Стефани встрани от осветената витрина, стисна я за китката и я помъкна към откритото пространство на площада. Ръката му се плъзна към пистолета на колана. Беше готов за бой.

Но се оказаха в капан. Пред тях се разкриваше празно пространство с размерите на футболно игрище. Нямаше накъде да бягат.

— Спокойно, Котън — обади се Стефани. — Нещата са под контрол.

Той втренчено я погледна. Силно се надяваше да е така.

Виктор насочи лодката към входа на тесния канал и внимателно се плъзна под арката на порутено мостче. Нямаше намерение да акостира на пристана близо до ресторанта, а само да провери дали селцето вече е опустяло. Времето беше изключително подходящо за мисията: типичната за италианското крайбрежие буря настъпваше от юг, придружена от ситен дъждец. Не особено силен, за да представлява проблем, но достатъчен за добро прикритие.

Рафаел оглеждаше тъмните брегове. Беше избрал мястото при предишното им посещение: тесен бетонен пристан на брега на ленивия канал, който пресичаше острова на две и минаваше в непосредствена близост до базиликата.

Селцето бавно изплува пред очите им. Тъмно и притихнало. Никакви лодки.

Току-що бяха посетили склада, към който ги беше насочила Зовастина. Вярна на стила си, тя отново се беше погрижила за всичко. Там откриха гръцки огън, оръжие и муниции. Но Виктор се колебаеше дали да подпали музея. Струваше му се излишно, но Зовастина беше категорична, че всичко трябва да бъде унищожено.

— Изглежда наред — обади се Рафаел.

Виктор беше на същото мнение. Включи на празен ход, после даде назад.

Касиопея се усмихна. Беше отгатнала, че няма да проявят глупостта да акостират в селцето. Явно предварително бяха проверили канала, който минаваше близо до древната базилика.