Стив Бери - Венецианското предателство

— Той очевидно е знаел.

— Защо са изпратили тук Стефани?

— Той твърди, че Винченти е свързан с Ирина Зовастина. Аз знам много неща за този човек, който действително е проблем. Даниълс добави, че вече двайсет и четири часа нямат връзка с друг агент, изпратен там преди Стефани. Предполагат, че е мъртъв. Става въпрос за жена на име Наоми Джонс.

Малоун затвори очи. С Наоми се бяха включили в проекта „Магелан“ почти по едно и също време, бяха изпълнявали съвместни задачи. Тя беше добър агент и още по-добър приятел. В някогашната му служба рядко се случваше някой да бъде уволнен. Хората или напускаха, или умираха. Той самият беше присъствал на немалко траурни церемонии.

— Винченти има ли нещо общо с това? — попита Малоун.

— Според Даниълс, да.

— Разкажи ми за Стефани.

— Отседнала е в хотел „Монте Карло“ на една пресечка северно от базиликата „Сан Марко“.

— Защо не използват свой човек?

— Той каза, че техният човек там е била Наоми Джонс. Поиска да се свържа с теб и да те помоля да провериш какво става със Стефани. Ще го направиш ли?

— Да, ще имам грижата.

— Как вървят нещата там?

Малоун хвърли поглед към Касиопея и отвърна:

— Зле.

— Предай на Касиопея, че всеки момент ще получи пакета, който поръча.

Малоун прекъсна линията и се извърна към спътницата си.

— Говорила си с Хенрик?

— Преди три часа — кимна тя. — Веднага след като засякохме крадците.

Бяха се разделили, за да огледат двата музея едновременно.

— Стефани е във Венеция и вероятно е в беда — съобщи й той. — Трябва да се погрижа за нея.

— Добре. Тук мога да се оправя и сама.

Той обаче имаше всички основания да се съмнява.

— Те няма да се върнат, преди да се стъмни — добави тя. — Разпитах местните. Нощем островчето е пусто, с изключение на хората, които идват да вечерят. Затварят в девет, а последният воден автобус потегля в десет. След този час никой не остава тук.

Появи се сервитьор със сребриста кутия, вързана с червена панделка. В другата му ръка се поклащаше дълга почти метър платнена торба. Обясни, че са пристигнали преди малко с водно такси. Малоун му даде две евро бакшиш и човекът се отдалечи.

Касиопея отвори кутията, надникна в нея и я плъзна към него. Вътре имаше два автоматични пистолета с резервни пълнители.

— А това? — посочи торбата той.

— Малка изненада за нашите крадци.

Тонът й никак не му хареса.

— Ти върви да видиш какво става със Стефани, а аз ще имам грижата Виктор да се срещне с призрак — добави тя.

21:40 ч.

Следвайки указанията на Торвалдсен, Малоун лесно откри хотел „Монте Карло“. Намираше се на тясна уличка с магазинчета и кафенета на трийсетина метра северно от базиликата. Той си проби път сред вечерната навалица и бутна стъклената врата. Зад гишето на рецепцията седеше мъж с арабски черти, облечен с бяла риза, вратовръзка и черни панталони.

— Prego — пристъпи към него Малоун. — Говорите ли английски?

— Разбира се — усмихна се мъжът.

— Търся Стефани Нел. Американка. Отседнала е при вас. — Забелязал изражението на мъжа, той побърза да добави: — Кой е номерът на стаята й?

Човекът се обърна и плъзна очи по решетката с ключовете зад него.

— Двеста и десет. Но в момента не е тук — обясни мъжът. — Преди няколко минути излезе. Каза, че отива да си купи джелато и си остави ключа. — В ръцете му се появи солидна месингова плочка, върху която беше гравирана цифрата 210.

Колко лесно се получават сведения в Европа, въздъхна Малоун. В Америка това щеше да му струва най-малко сто долара. Но нещо не беше наред. Торвалдсен каза, че Вашингтон е изгубил контакт със Стефани, а тя очевидно си беше в хотела и като всички от проекта „Магелан“ разполагаше с трибандов мобилен телефон. Въпреки това беше оставила ключа си на рецепцията и беше излязла да си купи сладолед.

— Имате ли представа някъде е тръгнала?

— Препоръчах й кафенетата под колонадата срещу църквата — отвърна мъжът. — Там предлагат отлично обслужване.

Малоун също обичаше сладолед. Всъщност защо не? Ще хапнат заедно.

Касиопея зае позиция близо до мястото, където калният канал се вливаше в лагуната — недалеч от пътническия терминал на Торчело. Предполагаше, че Виктор и партньорът му щяха да се появят в рамките на следващите два часа. Мракът обви острова. Ресторантът, в който бяха обядвали, все още светеше, но след половин час и той щеше да бъде затворен. Вече беше проверила църквите и музея, които се оказаха заключени, а персоналът им беше напуснал острова с корабчето преди час.