Стив Бери - Венецианското предателство

Над лагуната се спусна влажна мъгла, в която мъждееха светлините на лодките. Движението им беше привидно хаотично, но тя знаеше, че те стриктно се придържат към маркираните трасета, играещи ролята на магистрали в плитките води. Предстоеше й да престъпи една морална граница, което досега никога не си беше позволявала. Беше убивала и преди, но само по принуда. Сега нещата бяха различни. Кръвта изстиваше в жилите й и това я плашеше. Но беше задължена на Или. Не минаваше ден, без да мисли за него. Най-вече за времето, което прекараха заедно в планината.

Погледът й се рееше над скалистите върхове, стърчащи между дълбоки пропасти. Знаеше, че в Памир често бушуват свирепи урагани и стават силни земетресения. Орли се рееха над дълбоките, пълни с влажна мъгла долини. Тишината се нарушаваше от тъжните им крясъци.

— Това ти харесва, нали? — попита Или.

— Харесваш ми ти.

Той се усмихна. Беше широкоплещест, наближаваше четирийсет и имаше одухотворено кръгло лице и дяволити очи — един от малкото мъже в живота й, които я караха да се чувства интелектуално непълноценна. Но чувството й харесваше.

— Възможността да бъда тук е едно от най-големите предимства на работата ми — добави Или.

Често й беше разказвал за своето планинско убежище на изток от Самарканд, съвсем близо до китайската граница. Но това беше първото й посещение в тристайната къща от дебели греди, сгушена в гората над главния път на около две хиляди метра надморска височина. До нея се стигаше по тясна пътечка през гората, откъдето се разкриваше великолепна гледка към околните планини.

— Твоя ли е? — попита тя.

— Не — поклати глава той. — На вдовицата на собственика на магазина в близкото село. Предложи ми я миналата година, под наем. Парите й помагат да преживява, а пък аз получих възможност да се наслаждавам на цялата тази красота.

Тя харесваше спокойните му маниери. Никога не повишаваше тон, никога не ругаеше. Един обикновен човек, който обича миналото.

— Откри ли каквото търсеше?

— Тук ли? — попита той, обхващайки с жест каменистата повърхност.

— Не, изобщо в Азия.

— Мисля, че да — промълви след дълго мълчание той.

— И какво е то, ако смея да попитам? — усмихна се тя.

— Открих теб.

При нея ласкателствата не минаваха. Много мъже бяха опитвали, но без успех. С Или обаче беше различно.

— Друго?

— Открих, че миналото е безсмъртно.

— Искаш ли да говориш за това?

Далечният кучешки лай заглъхна, заменен от тихия ромон на невидимо поточе.

— Не сега — отвърна той.

Тя го прегърна, притисна се в гърдите му и прошепна:

— Само когато си готов.

Очите й се навлажниха от спомените. Или беше специален в много отношения. Смъртта му беше огромен шок за нея — подобен на новината за смъртта на баща й и внезапната загуба на майка й, покосена от рак, за който никой не беше подозирал. Болката беше твърде силна.

Във водите на залива се появиха две жълтеникави светлинки, които се насочиха директно към Торчело. Вероятно още едно водно такси с клиенти на ресторанта, помисли си тя. Преди малко си бяха тръгнали други две.

Наистина вярваше в това, което сподели с Малоун. Или беше станал жертва на убийство. Нямаше доказателства освен шестото й чувство. А то рядко я лъжеше. Торвалдсен, Бог да го благослови, прекрасно усещаше какво е решила да направи и затова без никакви възражения й изпрати торбата, която в момента притискаше към гърдите си, плюс пистолета на кръста й. Задушаваше се от омраза към Ирина Зовастина, Виктор и всички останали, които я бяха довели тук.

Лодката забави движението си, моторът забоботи на празен ход.

Беше ниска и издължена, копие на онази, която двамата с Малоун бяха наели. Държеше курс към входа на канала. Когато приближи, под жълтеникавата светлина на носа се очерта фигурата на самия Виктор.

Подранили са, помисли си тя. Още по-добре. Единственото й желание беше да реши проблема без участието на Малоун.

Стефани тръгна през площада към добре осветените кули на базиликата. Под високите колонади от двете й страни бяха подредени масички в симетрични редици. Двата оркестъра в противоположните краища на „Сан Марко“ създаваха странна, но приятна дисхармония от звуци. Заради влошаващото се време обичайното гъмжило от туристи, търговци и просяци беше доста по-малко от обикновено.

Тя мина покрай прочутите бронзови пилони и внушителната камбанария на затворената катедрала. Ноздрите й потрепнаха от миризмата на риба, черен пипер и чесън. Високите електрически стълбове хвърляха кръгове златиста светлина. Обичайните гълъби ги нямаше. При други случаи обстановката би й се сторила много романтична. Но не и сега. Сега беше нащрек. Готова.