Стив Бери - Венецианското предателство

— Мисля, че осем опаковки и една костенурка ще бъдат достатъчни — подхвърли той. — Ако запалим основите, останалото лесно ще изгори.

Виктор напълно се доверяваше на познанията му върху древната субстанция. Партньорът му остави раниците на кея и се върна за една от костенурките роботи.

— Той е зареден и готов за действие.

— Защо „той“?

— Не знам. Струва ми се най-подходящо.

Виктор се усмихна и кимна.

— Мисля, че се нуждаем от почивка.

— Няколко дни ще ни дойдат добре. Дано министърът ни ги отпусне като награда.

— Тя не е много щедра на награди — засмя се Виктор.

Рафаел изпъна ремъците на раниците.

— Няколко дни на Малдивите ще ми се отразят много добре — замечтано въздъхна той. — Чуден плаж, топла вода…

— Престани с фантазиите. Няма да стане.

Рафаел преметна през рамо една от тежките раници.

— Какво лошо има в мечтите? Особено тук, под дъжда.

Виктор взе костенурката, а партньорът му вдигна и втората раница.

— Бързо влизаме, още по-бързо излизаме. Ясно?

— Едва ли ще е трудно — кимна партньорът му.

Виктор беше на същото мнение.

Касиопея беше заела позиция пред главния вход на базиликата, възползвайки се от прикритието на шестте широки колони. Влагата постепенно беше преминала в ситен дъждец, но за щастие нощта беше топла. Лекият бриз къдреше водата на лагуната и поглъщаше всякакви звуци, включително и онези, които тя отчаяно очакваше да чуе. Най-вече боботенето на моторницата оттатък градината вдясно, която вече би трябвало да е стигнала пристана.

От стълбите пред храма започваха две отъпкани пътеки. Едната водеше към кея, където сигурно бе спрял Виктор, а другата стигаше чак до водата. Сега й беше нужно търпение. Трябваше да ги изчака да влязат в музея и да се качат на втория етаж. След което щеше да им предложи доза от собственото им лекарство.

Малоун бавно отлепи лодката от каменния кей. Стефани седеше до него. Полицейски моторници с включени синьо-червени светлини бързо се приближаваха към пилоните в края на площад „Сан Марко“.

— Тук ще настъпи ад — промърмори Малоун.

— Даниълс би трябвало да помисли за това, преди да се намеси.

Лодката пое на север между светлините от двете страни на брега. Нови полицейски моторници се носеха срещу тях с включени сирени. Стефани извади мобилния си телефон, набра един номер, включи на микрофон и се приближи до Малоун.

— Едуин — извика тя. — Имаш късмет, че не си наблизо, за да ти сритам задника.

— Нали работиш за мен? — попита Дейвис.

— Трябваше да разполагам с трима души на онзи площад. Защо никой от тях не се появи?

— Защото ти изпратихме Малоун. Чувал съм, че той се равнява на трима.

— Не те знам кой си — наведе се над микрофона Малоун. — Поласкан съм от това, което чух, но в момента аз съм с нея. Ти ли отзова подкреплението?

— Имаше теб и снайпериста на покрива. Това й беше достатъчно.

— Сега вече наистина ще ти сритам задника! — просъска тя.

— Хайде първо да свършим работата. После ще имаме време да го обсъдим.

— Какво става, по дяволите? — повиши тон Стефани. — Защо Котън е тук?

— Искам да знам какво се случи.

Тя потисна гнева си, описа ситуацията с няколко думи и добави:

— В момента на площада е пълна лудница.

— Което не е чак толкова лошо — отбеляза Дейвис.

Първоначално искаха да проверят дали Винченти ще реагира. Хотелът й беше поставен под непрекъснато наблюдение. Веднага след като Стефани излезе, неколцина мъже хукнаха нагоре по стълбите с очевидното намерение да отмъкнат медальона. Тя се питаше какво е наложило промяната в тази стратегия, както и включването на Малоун, но реши да се въздържи.

— Все още не си ми отговорил защо Котън е тук — промърмори в слушалката тя.

Малоун направи плавен ляв завой и компасът показа североизток. После увеличи скоростта.

— Какво правите в момента? — пожела да узнае Дейвис.

— Пътуваме към поредния проблем — отвърна Малоун. — Отговори на въпроса й.

— Искаме голям купон на „Сан Марко“ тази вечер.

Стефани замълча в очакване.

— Имаме информация, че Ирина Зовастина пътува за Венеция. Ще кацне в рамките на следващите два часа. Доста необичайно, меко казано. Държавен глава отива на тайно посещение в чужда страна без никакви видими причини. Трябва да разберем какво ще прави там.

— А защо не я попитате? — обади се Малоун.

— Винаги ли си толкова услужлив? — изръмжа Дейвис.

— Това е едно от най-добрите ми качества.