Стив Бери - Венецианското предателство

— Ние знаем и за пожара в Копенхаген, и за медальоните, мистър Малоун — рече Дейвис. — В момента един от тях е у Стефани. Ще бъдеш ли така любезен да ми спестиш глупостите и да се опиташ да ни помогнеш?

— Толкова ли е зле? — попита Стефани.

— Никак не е добре.

Тя знаеше, че винаги може да разчита на сътрудничеството на Малоун.

— Накъде ще се насочи Зовастина?

— Към базиликата, някъде около един след полунощ.

— Явно разполагаш с отлична информация.

— Благодарение на един от безупречните ни източници. Толкова безупречен, че започвам да си задавам някои въпроси.

В слушалката настъпи тишина.

— Не съм особено ентусиазиран, Стефани — въздъхна най-сетне Дейвис. — Но просто нямаме друг избор, повярвай ми!

Виктор стъпи на зелената морава пред базиликата и залепената за нея църква. Очите му се насочиха към музея на Торчело, а раницата легна върху издатина в мраморния перваз с формата на трон. По-рано бе научил, че тя се нарича Sedia d’Attila, или „мястото на Атила“. Внушението беше, че върху нея си е почивал самият хунски вожд.

Очите му се спряха върху последната мишена на продължителната европейска операция. Музеят представляваше двуетажен правоъгълник с дължина двайсет и ширина около десет метра, с двойни прозорци на всеки етаж, защитени с решетки от ковано желязо. От едната страна се издигаше камбанария. Пространството около дърветата на площадчето беше покрито с окосена трева, сред която стърчаха останки от мраморни колони и дялани капители. Единственият достъп до музея беше през двойната дървена врата на приземния етаж. Тя се отваряше навън и беше залостена с дебела, потъмняла от времето греда, окачена на железни скоби. В двата й края висяха тежки катинари.

— Изгори ги! — късо заповяда Виктор и посочи вратата.

Рафаел измъкна пластмасова бутилка от раницата си, пристъпи към катинарите и старателно ги поля с гръцки огън. Щракна специалната издължена запалка и металът лумна в синкави пламъци.

Виктор машинално отстъпи крачка назад. Удивителна субстанция. Дори металът поддаде пред стихийната й ярост.

Огънят продължи около две минути, след което синкавите пламъчета се снишиха и изчезнаха.

Касиопея дебнеше на трийсетина метра от двете яркосини точки, които приличаха на далечни звезди. Малко след като угаснаха, тишината беше нарушена от скърцане на метал. Разбиват катинарите с щанга, отгатна тя. Минута по-късно вратата се отвори и крадците спокойно пренесоха оборудването си във вътрешността на музея. Тя видя, че бяха донесли и един от онези роботи, което със сигурност означаваше, че не след дълго музеят на Торчело щеше да се превърне в пепел. Единият от мъжете внимателно затвори двойната врата.

Малкият площад отново потъна във влажния мрак. Тишината се нарушаваше единствено от ромона на дъжда. Изправена под колоните на базиликата, Касиопея се питаше какво да прави. После изведнъж забеляза, че дървената греда, която доскоро препречваше вратата, беше останала навън.

Виктор изчака очите му да свикнат с мрака и пое по извитата стълба към горния етаж. Не му беше трудно да си пробие път между нарядко разположените експонати на приземния етаж, нямаше никакви трудности и горе, където пространството беше заето само от три широки остъклени витрини. В средната от тях лежеше слонският медальон — точно там, където го беше забелязал при следобедното им посещение.

Рафаел остана долу, зает да разполага пакетите със запалителната смес на подходящите места. Два от тях Виктор беше взел със себе си, за да „захрани“ и горния етаж. Замахна с щангата и пръсна стъклото на витрината. После внимателно измъкна медальона и хвърли вътре вакуумирания пакет със запалителна смес, който тежеше малко повече от килограм. Другият остави на пода и прибра медальона в джоба си. Не беше в състояние да определи дали е истински, но при предишния оглед му се беше сторил достатъчно автентичен.

Часовникът му показваше десет и четирийсет вечерта. Имаше предостатъчно време до срещата му с върховния министър. Може пък Зовастина наистина да ги награди с няколко дни почивка. Спусна се обратно по извитата стълба. Вече бяха отбелязали, че и на двете нива подът беше дъсчен. А това означаваше, че избухнеше ли пожарът долу, само след няколко минути щяха да се възпламенят и зарядите на втория етаж.

В мрака смътно се очертаваше фигурата на Рафаел, наведен над костенурката. Нещо щракна и уредът се раздвижи. Когато стигна до далечния край на помещението, от вътрешността му пръсна аерозолна струйка гръцки огън, която полепна по стената.